През 1993 година на прага ми оставиха глухо дете. Поех ролята на негова майка, но нямах представа какво го очаква в бъдеще.
„Миша, виж!“ – замръзнах на портата, неспособна да повярвам на очите си. Мъжът ми прекрачи прага, приведен под тежестта на кофа с риба. Ранната юлска слана пронизваше костите ми, но това, което видях на пейката, ме накара да забравя за студа.
На старата пейка до оградата имаше плетена кошница, в която беше завито малко дете – около две годишно. Огромните му кафяви очи ме гледаха право, без страх или интерес. В малкото юмруче стискаше лист хартия: „Моля, помогнете му. Аз не мога. Простете ми.“
Мъжът ми настоя да се обадим в полицията и общината, но вече държах момченцето в прегръдките си. Миришеше на прашни пътища и невчесана коса, но дрешките му бяха чисти. „Анна, не можем просто да го вземем“, каза Миша. „Можем“, отвърнах. „Пет години чакаме дете. Лекарите казват, че няма да имаме. А сега…“
С помощта на познати успяхме да уредим настойничество и документи. 1993-та беше трудна година.
Седмица по-късно забелязахме нещо странно. Момчето, което кръстих Иля, не реагираше на звуци. Помислихме, че е замислен, но когато тракторът на съседа профуча до прозореца, а Иля дори не помръдна, сърцето ми се сви. Лекарят потвърди: „Вродена глухота. Пълна. Не се надявайте на операция.“
Плаках по целия път към вкъщи, а Миша мълчеше, стискайки волана. Вечерта той каза твърдо: „Няма да го върнем. Ще се справим.“ „Но как ще го научим? Как ще общуваме?“ – попитах. „Ти си учител. Ще измислиш начин“, отвърна той.
През нощта не мигнах, чудейки се как се възпитава дете, което не чува. На сутринта разбрах: има очи, ръце и сърце – значи има всичко необходимо.
Започнах да търся книги и да измислям план как да го уча без звук. Животът ни се промени завинаги.
С времето Иля и аз се научихме да се разбираме – първо с пръстовата азбука, после с жестов език. Миша научи най-важните думи: „син“, „любов“, „гордост“. В селото нямаше училище за глухи, затова го учех у дома – четене, смятане, но най-много рисуваше. Първо с пръст по замъглени прозорци, после с въглен, а накрая с бои и платна, които поръчвах по пощата.
Съседите се подиграваха: „Пак ли ти драска немият?“ Но Миша отвръщаше: „А ти, Семьон, за какво си полезен, освен да приказваш?“
Веднъж Иля се прибра с разкъсана риза и драскотина по бузата. Без дума посочи извършителя – Колка, синът на кмета. Плаках, докато обработвах раната, а Иля ми изтри сълзите с пръсти и се усмихна: „Всичко е наред.“ Миша се прибра късно с посинено око. След това никой не закачи Иля повече.
През юношеството рисунките на Иля се промениха – разви свой стил, сякаш от друг свят. Рисуваше свят без звук, но с дълбочина, която спира дъха. Стените ни се покриха с негови картини.
Един ден комисия дойде да провери домашното му обучение. Възрастна жена видя картините и онемя: „Трябва да ги видят специалисти. Вашето момче има истински дар.“ Иля се страхуваше от света извън селото, но го убедих да участва в окръжно изложение. Картините му бяха в най-отдалечения ъгъл, но една възрастна дама от московска галерия ги забеляза и купи негова творба за сума, равна на половин година заплата на Миша.
Скоро получихме писмо: „Вашият син има рядка искреност и разбиране, което не се изразява с думи.“ Започнаха стипендии, стажове, публикации. Нарекоха го „Художникът на тишината“. Картините му докосваха всички.
След три години Иля замина за самостоятелна изложба в Петербург. Върна се пораснал, и един ден ни заведе до нова, бяла къща с големи прозорци. „Това твой дом ли е?“ – попита Миша. Иля поклати глава: „Нашият. Вашият и моят.“ На стената имаше огромна картина: кошница до портата, жена с лъчезарно лице и дете, а над тях – с жестов език: „Благодаря, мамо.“
Сълзите ми течаха, но не ги избърсах. Миша го прегърна силно, а Иля хвана и моята ръка. Стояхме тримата в полето до новия ни дом.
Днес картините на Иля са в престижни изложби по света. Той създаде училище за глухи деца и събира средства за програмиране. Селото се гордее с него – нашият Иля, който слуша със сърцето си.
А ние живеем в бялата къща. Всяка сутрин излизам на верандата с чай и гледам картината на стената. Понякога си мисля: ами ако не бях излязла онази юлска сутрин? Ако се бях уплашила? Днес Иля живее в града, но всяка седмица се връща. Прегръща ме и всички съмнения изчезват.
Той никога няма да чуе гласа ми. Но разбира всяка моя дума. Не чува музика – затова създава своя с цветове и линии.
И когато видя усмивката му, осъзнавам:
Понякога най-смислените моменти в живота се случват в абсолютна тишина23.
