Вярваш ли в съдбата? – произнесе вече не младият мъж, вперил поглед в пробягващите зад прозореца на влака силуети. Отвън стълбовете се нижеха стремглаво, а в купето мъждукаше слаба лампа.
Младият мъж поклати глава с недоверие. В четириместното купе бяха само двамата – възрастният мъж с прошарена коса и строен младеж на около двадесет и пет години. Март не беше месец, в който влаковете се пълнеха до краен предел, затова пътниците във вагона бяха малко.
Няма да споря. Аз изживях живота си, а пред теб тепърва всички пътища са отворени. Но щом нашите пътища се пресекоха именно в този влак, ще ти разкажа една история. Дали ще повярваш – решаваш ти.
Той замълча, потънал в спомени. Очите му отразяваха светлината на лампата, а зад прозореца преминаваха тъмните контури на дърветата.
… – Бях женен и щастлив в брака си – започна той разказа си. – Любушка, жена ми, я обичах с цялата си душа. Тя беше прекрасна: висока, стройна, с дълга руса плитка и изящна шия. В нашето село я наричаха галено „лебедушка“. Подари ми син, а година по-късно очаквахме второ дете – дъщеря.
Нашият совхоз се смяташе за напредничав по съветските стандарти, но живеехме доста скромно. Работех като шофьор и веднъж карах книги и учебници за две села. Именно тогава, в училищната библиотека на съседното село, срещнах жена на име Василина.
Мъжът въздъхна дълбоко, в този въздишка се усещаха нотки на отдавнашни преживявания.
… – Не беше красавица, нито млада вече. Висше образование нямаше, а заради куцотата не можеше да работи във фермата, затова я бяха назначили в библиотеката. Беше вече на четиридесет, когато се запознахме. Вдовци и самотни жени в селото имаше достатъчно, но ергени винаги не стигаха. Като млада никой не я поиска за жена, а когато мина тридесетте, надеждите й съвсем угаснаха.
Влакът продължаваше пътя си на изток, а възрастният мъж, потънал в спомени, разказваше как една случайна среща променила напълно живота му.
Василина ме засипваше с въпроси: кой съм, откъде идвам. Не можех да й кажа много. Освен жена и син, нямах роднини – домът за сираци ми беше заменил семейството.
Василина изведнъж се оживи и каза, че майка й има дарба на врачка. Старицата можела да отговори дали родителите ми са живи и да ми подскаже къде да търся корените си.
… Не вярвах нито в Бог, нито в магии, но сърцето ми се свиваше от проблясък на надежда. Ами ако старицата наистина може да помогне?
Василина помоли да я закарам до дома й. Живееше с майка си в края на селото. Как да откажеш на куца жена? Закарах я и запомних къщата им.
След няколко дни ги посетих. Майката на Василина запали свещ, сложи на масата стара книга и нещо мърмореше беззъбо, търкайки ръце. После ме погледна право в очите и каза:
Нямаш нито родители, нито близки роднини. Далеч оттук е селото, където си роден. До къщата растеше крива ябълка. Тази къща с ябълката изгоря, всичките ти роднини загинаха. Остана сам.
Бях само на шест, но ясно помнех кривата ябълка до дома. Защо не изгорях с всички и останах жив – не знам. Името и фамилията ми записаха по думите на съседите, но името на селото и областта не се запазиха.
… Същата година, когато попаднах в дома за сираци, интернатът беше разформирован, а децата разпределиха по различни институции. Така се озовах отвъд Урал. По време на преместването много документи, включително моите, се изгубиха и да възстановя информация за роднините си стана невъзможно.
В купето настъпи тишина. Младият мъж слушаше внимателно, в очите му се отразяваше слабото сияние на лампата, а зад прозореца преминаваха тъмни силуети на дървета.
Макар да не вярвах във врачки, думите на старицата ме разтърсиха дълбоко.
Подадох на старицата пари, но тя поклати глава и поиска да оставя някаква дреболия – било кърпичка, било нещо друго, вече не помня. Благодарих на нея и Василина и си тръгнах.
От този ден семейният ми живот тръгна надолу. В мен ту избухваше страст, ту кипваше люта омраза. Сутрин, сядайки зад волана, се улавях, че искам да се блъсна в дърво, за да свърши всичко веднъж завинаги. Душата ми търсеше изход, искаше да се освободи.
… Люба не можеше да разбере какво става. Плачеше и ме молеше да отида на лекар. Но какво да каже лекарят? Ръцете и краката ми са здрави. Ако ме попита какво ме боли, какво да му отговоря – душата ли?
По-късно малко се успокоих, и в мен се събуди любов към Василина – мисли, желание, нежност. Отидох при нея, тя се хвърли на врата ми, говореше за любов и обещаваше, че по-щастливи от нас няма да има. Така и останах при нея.
Като си спомням онези години, всичко ми се струва нереално, сякаш е било насън. Като че ли в мен живееше друг човек, който вземаше решения вместо мен.
Люба често ми се присънваше в началото. В сънищата тя протягаше ръце към мен, викаше ме, а аз крещях, исках да я прегърна, но краката ми сякаш бяха от олово. Будех се нощем, а възглавницата ми беше мокра от сълзи. И сутрин всичко се повтаряше: чувствата и желанията ми изглеждаха чужди.
Люба ме пусна с достойнство: не викаше, не правеше сцени. Но болката в очите й беше толкова дълбока, че с думи не може да се опише.
… Един ден при мен дойде по-голямата й сестра Нина. Разказа, че Люба едва не се е удавила. Вечерта отишла на реката и изчезнала. Нина я потърсила и я намерила във водата. Едва успяла да я изтегли за плитката. А няколко месеца по-късно с Люба ни се роди дъщеря. Синът приличаше на майка си: светлокос и светлокож. Дъщерята беше като мен – тъмна и кафявоока.
Съвместният живот с Василина не ми донесе радост, а връщане при Люба вече не съществуваше. Сякаш невидима преграда се изпречи между нас.
В новото село не си намерих приятели. Погледите на съселяните издаваха порицание и тревога, особено в началото. А и аз сам се корях.
Тъщата се занимаваше не само с лекуване, но и с любовни магии, заклинания, дори и за смърт. За такива услуги вземаше немалко пари. Събираше билки, правеше настойки, вареше вино от плодове и треви. В селото я избягваха и я наричаха вещица.
… Често ме поеше с домашно вино, като казваше: „Пий, зетко, да се обичате с дъщеря ми и да не се разделяте. Василина ти е съдбата до края на дните ти. Запомни това.“ Но не обръщах внимание на думите й. Какво ли не приказва една старица?
Веднъж съседката ми каза: „Бог да те пази, синко.“ Отвърнах, че не вярвам в Бог, и продължих с високо вдигната глава. Качвайки се на верандата, се обърнах и видях, че ме гледа със съчувствие и кръсти въздуха.
Деца с Василина не се появиха, както и щастието.
Люба се премести окончателно в града и се омъжи за достоен човек. Василина се зарадва на тази новина. А на мен ми паднаха ръцете: пътят назад се оказа затворен, последната надежда угасна.
… Минаха още няколко години. Тъщата започна да отслабва. Никакви билки и лекарства не й помагаха. Казваше, че преди смъртта си трябва да предаде знанията си на друг. Но кой ще се осмели да се учи от вещица? Хората идваха при нея нощем, тайно, криейки делата си. Василина реши да помага на майка си – да усвои занаята й.
Смъртта дойде за старицата мъчително, тя страдаше и стенеше, а ние бяхме безсилни да помогнем. Съседката, като разбра за мъките й, дойде с икона, надявайки се, че вещицата ще се покае и ще си отиде мирно. Но щом прекрачи прага с иконата, тъщата закрещя: „Защо дойде? Да ме мъчиш? Махай се!“
През нощта старата вещица си отиде от този свят. Сутринта влязохме в стаята й и не я познах – изглеждаше ужасно: хлътнали очи, зловеща усмивка, кльощави ръце стиснали завивката.
Погребахме я далеч от гробището. Селяните не ни позволиха да я погребем там, мнозина с облекчение въздъхнаха, че старицата вече я няма.
… Останахме с Василина сами. Един ден дойде дъщеря ми – вече пораснала, красива, омъжена жена. Василина я посрещна приветливо, но повече не я покани. Попитах за Люба, дъщеря ми каза, че мама е жива и здрава. Искаше да добави нещо, но пред Василина се смути.
След заминаването на дъщеря ми ме обзе тъга. Жена ми ме поеше с домашно вино и повтаряше майчините думи: „Аз съм ти съдбата, Алеша, до самата смърт, запомни това.“
И Василина събираше билки, правеше настойки, вино, но за делата й не знаех. Тя си остана чужда за мен.
Душата ми закоравя: станах мрачен, необщителен, започнах да пия, но не ми олекваше. Един ден, пиян, седнах зад волана. Карам като в мъгла, изведнъж виждам на пътя чернокосо момиченце, което си закрива лицето от страх. Рязко натиснах спирачките. Едва не прегазих дете! Страхът ме обзе, замислих се за живота си. Накъде вървя? Какво направих с живота си? Защо живея?
… Постепенно се успокоих, примирих се. Децата пораснаха, Любушка живееше в града с дъщеря си, гледаше внуци. После разбрах, че с втория си мъж е живяла по-малко от пет години, не успяла да ме забрави.
Годините летяха. Когато Василина се разболя, реши да облекчи душата си преди смъртта: призна, че с майка си са ме отнели от семейството. Каза, че ме е обичала цял живот и за нищо не съжалява. Какво да й отговоря? И аз вече всичко бях разбрал, но се примирих със съдбата си: реших, че трябва да изпия тази чаша докрай.
Погребах Василина без сълзи, до майка й, както беше поискала. Нищо не чувствах към тази жена: нито любов, нито омраза, макар да бяхме заедно много години. Ходех из къщата, не намирах място, разбирах, че така не може да се живее, но ме беше страх да направя първата крачка към нов живот.
Една сутрин се събудих и сякаш оковите паднаха от мен: стана ми леко, радостно на душата.
… Реших да отида в града при Любушка, при децата, да поискам прошка за всички страдания, които съм причинил. Продадох къщата на Василина, купих друга в селото, където някога живеехме с Люба. Съседката ми даде адреса на градския апартамент, където Любушка живееше с дъщеря си и внуците.
Вратата отвори дъщеря ми, застина на прага и тихо каза:
Татко? Как ни намери? Влизай.
Събу си обувките, влязох в хола, а душата ми беше свита: ами ако не ми простят, ще трябва да си тръгна с празни ръце. Любушка ме видя, пребледня, сложи длани на гърдите си. Стоях, не можех да изрека и дума. Тя поклати глава и тихо попита:
Умря ли разлъчницата?
Кимнах, усещайки буца в гърлото. Стоях, не можех да говоря, със сълзи на очи. Тя се хвърли на врата ми, прегърна ме, целува ме и казва:
Алеша, скъпи, чаках те. Всички тези години те чаках.
Започнах да й искам прошка, целувах ръцете й. Дойдоха внуците, обградиха ни, гледат учудено как се прегръщаме. Дъщеря ми стои до нас, плаче, бърше сълзите си.
… Казвам на любимата си:
За теб дойдох, Любушка. Без теб няма да си тръгна. Ще дойдеш ли с мен?
Тя кимна и каза на дъщеря си:
Ще отида с Алеша.
Дъщеря ми се хвана за главата:
Мамо, къде ще тръгнете по тъмно? Преспете, сутринта тръгнете.
Но Люба не изчака до сутринта, започна да си събира багажа и плаче, плаче. Дъщеря й я прегърна и каза:
Ето, мамо, дочака баща си. Не напразно вярваше толкова години.
От тези думи сърцето ми щеше да спре. Стоя, поемам си въздух, не мога дума да кажа.
Взехме с Люба такси и се прибрахме у дома в нашето село. И знаеш ли, скъпи човече, сякаш тези години ги е нямало? В такава любов и съгласие живеем, че нито за миг не ни е било зле заедно. Десет години душа в душа, дай Боже още толкова.
Децата и внуците често ни навестяват. Синът, вярно, не ме прие веднага, чак след две години дойде да се запознае. Помолих го за прошка, че ги изоставих, че не ги посещавах. Като видя нашето щастие с Любушка, се отпусна, започна да ме нарича татко. Не знаех, че така може да се живее, такова щастие на всички пожелавам.
А за Бога ще кажа така. Ако има нечиста сила, има и светли сили. Сърцето ми усеща, че Го има, и любов има. Не напразно хората казват: Бог е любов. Който поне веднъж в живота си е обичал истински, той е видял Бога със сърцето си.
Възрастният мъж замълча, тъжно се усмихна и каза:
Сега отивам на гости при сина си, правнучка ми се е родила. Люба вече е там, чакат ме. – Мъжът замислено погледна през прозореца и тежко въздъхна. – Само сърцето ми нещо пак се обажда. Като си помисля, че ще оставя Люба тук на земята, сърцето ми се свива.
Любушка веднъж ми каза:
… – Аз съм лебедушка, Алеша, забрави ли? Ще разперя белите си крила и ще се издигна в небето. Където ти, Алеша, там и аз. Дори на края на света ще тръгна след теб.
Ето такава е моята история. За всичко ме прости Любушка. Аз се мразех всички тези години за предателството, а тя ме обичаше и прости.
Щастието е като птица в небето, високо лети. Не на всеки се дава в ръцете, а да го достигнеш е много трудно. За да ти пораснат криле, някои хора трябва да минат през мъка и страдания. Но ако издържи и не се пречупи, ще се издигне високо.
Но всеки човек има своя път.
