Мъжът тръгна при младата си любовница и ѝ носеше закуски и вечери в леглото. Но когато видя с кого дойдох на годишнината при приятелите ни, направо му „изхвърча главата“

• Вещица! – плаче Нина. – Истинска вещица! – омагьоса го, оплете го, отведе го.

Вещицата на име Сабрина. Той сигурно също ще се довлече с тази негова треньорка.

• Оля, а кой е поканен?

• Всички наши, Нинон, ако се тревожиш за Витя.

Тридесет години приятелство. Мъжете пораснаха, остаряха, сближиха се още повече. Как си го представяш, ако не го поканим? Мислиш ли, че на мен ще ми е приятно да гледам тази негова нова? На всички ни е неприятно.

Но да го изоставим, да му обърнем гръб… Извини, така не може.

• Разбирам, Оля.
  Цяла вечер Нина пак плака.

Дъщеря ѝ Марина беше омъжена, живееше със семейството си при Нина и Виктор. Малкият внук Леня растеше. Синът Глеб също живееше с приятелката си, наемаха апартамент.

„Да си взема ли котка или куче?“ – тъжно си помисли Нина. Изтри сълзите си и замислено отвори гардероба. С какво да отида на юбилея на Сашо? Нищо не намери.

През деня се обади синът:

• Мамо, ще дойдем при теб със Соня. Трябва да поговорим.

• Елате, разбира се. Какъв въпрос?
  Цял ден после се чудеше за какво искат да говорят децата. Може би Соня е бременна.

„Ето, искат да съобщят на баба радостната новина“, усмихна се Нина. Животът си върви по своя път.

• Тъжно е. Тъжно е, че четиридесет и осем години сякаш са изписани върху теб. И сълзите пак сами се стичат по светлата кремава блуза на Нина.

• Нина Ивановна, хайде на кафе.
  Нина се обърна. Сережа, любимецът на всички и красавецът.

• Благодаря, Сереж. Какво кафе?

• Какво има?
  Нина махна с ръка. Кръвното я мъчеше, Сережа знаеше.

Сережа завъртя очи:

• Моя мила, добра, умна и красива Ниночка Ивановна.
  Той я хвана под ръка и я поведе към стаята за почивка.

• Вие сте млада, красива жена. Знаете го. Защо всички трябва да знаят за кръвното ви? Просто кажете, че за здравето си през деня пиете зелен, а още по-добре бял чай.

• Бял? – попита Нина.

• Да. Кипяща вода ли? – Хайде, хайде.

Нина Ивановна, Сережа и още колеги пиха бял чай, шегуваха се, разговаряха, смяха се. И Нина за малко забрави, че ще трябва да се върне в празния си апартамент. Вечерта, както обеща, пристигна синът.

Донесоха торта, седнаха да пият чай. После синът започна разговор по заобиколен начин. Нина не издържа и зададе въпроса направо, което обърка и него, и Соня.

• Ще имам ли внук или внучка?
  Младежите почервеняха, развълнуваха се, притесниха се, а после синът, колебливо, каза:

• Може и така да се каже. И не един, най-вероятно.

• Не разбрах.

• Мамо, ние със Соня ще ходим в Китай за половин година. Помниш ли, казах ти?

• Да.

• Мамо, ами Алберт и рибките? Къде да ги оставим?

• Фу на вас! – смее се Нина.

• Донесете ги, разбира се.

• Наистина ли, мамо?

• Разбира се. Какъв глупав въпрос?
  Така Нина си намери подопечни.

Голям аквариум с разноцветни рибки и красив, луксозен какаду с великолепното име Алберт. Нина се оплака, че не знае какво да облече за юбилея на чичо Сашо.

• Мамо, Соня е стилист! Соня, ще помогнеш ли?
  Договориха се с приятелката на сина да отидат на пазар на следващия ден.

Соня, въпреки младата си възраст, накара Нина, преодолявайки себе си, да купи хубави дрехи – стилни, модерни, съвременни. Заведе я в някакъв занемарен фризьорски салон. Нина не беше стъпвала в такъв от двадесет години, а там някакво момиче или момче със зелена и червена коса, с пробит нос и вежди, посочи към Нина.

Фризьорът, Нина не знаеше как да го нарече, намигна на Нина и я настани в креслото, започна да твори. Соня се загледа в телефона си, от време на време снимаше бъдещата си свекърва и, вероятно, изпращаше снимки на Глеб за отчет. Накрая обърнаха Нина към огледалото.

• Ого! Това аз ли съм?

• Да! – усмихна се фризьорът и пак намигна. – Нина Ивановна, изглеждате като моя сестра, а не като майката на момчето! Какво са ви направили? – Нищо особено. Върнаха ви светлия, естествен цвят на косата, добавиха карамелен оттенък.

Премахвайки тази агресивна чернота, с която Нина се украсяваше последните петнадесет години, фризьорът показа на света подмладена жена. Нина се усмихна.

• Колко сте красива! – възхитиха се Соня и фризьорът.

Оказа се, че е момиче. Казва се Снежана.

• Глупаво име! – веднага коментира фризьорът.

• Какво говориш! Имаш толкова красиво и необичайно име! – прегърна я Нина. – Тънка, с изпъкнали лопатки, ребрата могат да се преброят.

• Наистина ли ви харесва?

• Ти си вълшебница! Много благодаря! Забравих, че може да изглеждам така!
  Снежана се приближи и прибра светлата кичурка зад ухото.

Отстъпи, погледна се с наклонена глава, направи кръгче с палеца и показалеца си.

• Страхотно!
  Глеб също беше възхитен и завъртя очи.

• Мамо, ти си бомба! Огън!
  На работа всички също бяха възхитени…

• Местните модни дами веднага започнаха да разпитват как могат да си запишат час при този чудесен майстор.

  • Момичета, ще питам моята Соня. Там записването е такова, че се чака дълго.

  Но всички казваха, че ще почакат. И Нина писа на Соня, за да предупреди Снежана да не работи твърде евтино. Ето го и нейният звезден час.

  • Нина Ивановна, Ниночка, толкова сте красива, а сега още повече! За първи път нямам думи!

  • Благодаря, Сережа! – и му разказа защо се е преобразила така.

  • Отивам с вас! – след малко каза Сергей. – С теб.

  • Къде? – Нина погледна уплашено младежа. – На юбилея?

  • Не! – Нина скочи. – Ти луд ли си? Всички ще си помислят…

  • Нека, – упорито каза момчето, – нека си мислят.

  Не познавам баща си. Той изостави майка ми, когато бях на година, почти единадесет месеца. Дойде за рождения ми ден, но не сам, а с любовницата си.

  Това ми разказа леля ми, сестрата на мама. Тя ме отгледа сама. Мама.

  Все го чакаше.

  • Няма да се женя. Страх ме е, че може да спра да обичам.
    Ами ако постъпя като баща си! – усмихна се той. – Значи не само при момичетата може нещо да се обърка и да се страхуват да създадат семейство. И при момчетата е така.

  • Извинявай, просто… сам не знам, нещо се разчувствах. В крайна сметка ще отидем заедно. – Просто ще кажеш, че си колега.

  Така е. След като се посъветва с децата, Нина отново започна да се колебае.

  • Мамо! – каза ѝ дъщеря ѝ по телефона.

  • Всички ще си помислят, че нарочно, че се хвърляш от една крайност в друга. Ще изглежда смешно. Изобщо всичко това е странно! – раздразнено каза дъщеря ѝ.

  • И още нещо. Ще ти оставим малкия за уикенда. Аз отивам на юбилея при чичо Сашо, мамо.

  • Мамо, планирахме да си починем няколко дни.

  • И аз. Първо отиваме на ресторант, после всички ще сме у тях.

  Близки приятели сме. А на втория ден ще правим барбекю. Дълго се готвихме за това, мамо.

  • меко каза Нина. – Ще вземеш с теб Леня. Нека подиша чист въздух.

  • Не, искам да си почина. Извинявай.

  • Ясно.

  И дъщеря ѝ затвори телефона. Ето, обиди се. Нина вече щеше да ѝ звънне и да каже да докарат Леня, когато децата – Глеб и Соня – дойдоха.

  Като разбраха причината, тази двойка, напротив, се развълнува и започна да убеждава Нина. Глеб настояваше майка му да не слуша сестра си. Тя е толкова красива и умна.

  За баща си Глеб се стараеше да не говори. Много се беше обидил, а Нина знаеше, че Виктор страда. Дъщеря ѝ, напротив, общуваше с баща си и каза на майка си, че това не е нейна работа, че са се разделили.

  • Сама си виновна! – прозираше във всяка дума на дъщеря ѝ. – Сама! Нина дори не ѝ каза, че е сменила имиджа си. Със сина си беше по-близка, а дъщеря ѝ все повече се държеше с баща си.

  И на свекърва си беше любимата внучка. Нина направи фурор с появата си в ресторанта. В началото дори не я познаха.

  • Не съм сама, – прошепна на Олга, – с кавалер съм.

  • Сериозно?

  • Ага. Нина видя как Виктор се изчерви.

  До самата яка на някаква странна дреха, която беше облякъл.

  • Фланелка с ръкави или какво е това? – Разбра жената. – Иска да се хареса на младата си любовница.

  Нина беше облечена в ярка синя рокля малко под коляното, с красива бижутерия. Тежка гривна на тънкото ѝ китка изглеждаше изящно. Верижка на тънката ѝ шия привличаше погледите…

• Нина беше, както винаги. Тя нито тъгуваше, нито се смееше показно. Държеше се обичайно.

  Тя знаеше, че я наблюдават, и не само Виктор. Имаше още много очи, които после щяха да обсъждат и коментират. Сергей се държеше много галантно, бързо спечели вниманието на уважаемата компания.

  Толкова, че го поканиха и на барбекюто, а мъжете постоянно го викаха да пушат с тях.

  • Е, ти не си някоя тиха мишка – каза Ирина, – вечната красавица. Останалите жени не я харесваха особено, защото за красавица номер едно се смяташе Ирина, която беше втората съпруга на приятеля на техните мъже, Борис.

  Ирина не беше особено приета, въпреки че Боря и тя живеят заедно вече повече от десет години.

  • Какво имаш предвид? – попита Нина. – Какъв мъж си хвана? С десет години по-млад.

  • Повече – каза Нина и се отдалечи. – Просто сме колеги – обясни тя на жените, които се бяха събрали около нея, искащи да научат истината. – Просто дойде да ме подкрепи.

  На втория ден Нина отиде на вилата при приятели, без да забрави да благодари на Сергей от сърце. Той също ѝ благодари за прекрасно прекарания вечер. На вилата също беше весело.

  Нина облече модерен спортен екип, кецове, вдигна косата си високо, както правеше в младостта си. Виктор се напи, държеше се грозно, заяждаше се с Нина. Тя не искаше да говори с него.

  Изобщо.

  • Отпусна ли ме вече? – помисли си жената. – Фух, отпусна ме.

  След като постоя малко с приятелите, Нина извика такси, за да се прибере. Виктор тръгна след нея, говореше ѝ гадости, наричаше я с обидни думи, опита се да я хване за рамото, не ѝ даваше да влезе в колата. На Нина дори ѝ се стори, че може да я удари.

  • Ей, господине, по-внимателно с ръцете! – таксиметровият шофьор излезе, за да помогне на изплашената Нина. Виктор започна да налита на него, но момчето бързо качи Нина и седна в колата.

  • Хайде, тате, иди да изтрезнееш!

  • Тате? Ах ти, наглец!
    На шума излязоха и други мъже, видяха Виктор, започнаха да го успокояват и отдалечават.

  Той крещеше, ругаеше, а после седна на пейката и се разплака. Но Нина не видя това – тя вече пътуваше към дома.

  • Госпожо, добре ли сте?

  • Много благодаря, добре съм.

  Вечерта се обади Сергей, говориха, смяха се, а после той я покани на среща. Нина обеща да помисли. На работа се държаха както обикновено, а вечер, когато трябваше да си ляга, си говореха.

  Нина не губеше ума си – просто лек флирт. Един ден се обади Виктор, трябвало да вземе някакви документи.

  • Разбира се – каза Нина, – ела.

  • Нина, прелест! Нина, пуфка! Пуфка! – чу се от стаята.

  • Алберт, успокой се!

  • Не си сама? Не съм ли дошъл в неподходящ момент?

  • Защо? – усмихна се Нина. – Всичко е наред, влизай.

  Виктор влезе, дълго се колеба.

  • Ще пиеш ли чай?

  • Не знам, неудобно ми е.

  • Нина, прелест! Пуфка! Пуфка! Огонь! Совка! Совка! Совка! Краш! Нина! Нина! Нина! Краш!

  • Защо се крие? – усмихна се Виктор.

  • Кой?

  • Е, този твой!

  • А-а-а! Не му обръщай внимание, ела в кухнята, ще ти направя бял чай.

  • Кипяща вода ли?

  • Нина се усмихна. – Алберт, ела тук, имаме гости, ела.

  Виктор очевидно се притесни.

  • Може би не трябва? Ще си тръгна, Нин.

  • Седи, в някакъв смисъл и на теб ти е внук.

  • Кой ми е?

  • Е, внук.
    В кухнята важно влезе Алберт с отпуснати крила.

  • На, дай му ябълка.

  • Нина! Нина! Пуфка! Пуфка! Глеб го научи. Това е Соня. Бърбори си, поне не е тихо.

  И млъкна, осъзнавайки, че е казала повече, отколкото трябва. Пиха чай, разговаряха. Нина разказа за Глеб, че ѝ липсва синът ѝ.

  Виктор каза, че и на него му липсва и иска да му бъде простено.

  • Изчакай, ще мине време – каза Нина. – Отслабнал си.

  • Нарочно ли?
    Той сви рамене. Явно не искаше да говори за това. Нина не настоя.

  • Телефонът ти звъни.
    Нина видя, че е Сергей. Отклони обаждането…

  • Веднага пристигна SMS с въпрос. Нина обърна телефона с екрана надолу.

    • Добре, Нина, аз ще тръгвам.

    • Добре. После пак идваше – ту за документи, ту за да вземе някакви вещи.

    Сергей настойчиво я канеше на среща. Нина отиде. Разхождаха се, говореха си, смееха се.

    Ръцете на Нина измръзнаха. Той взе ръцете ѝ в своите, подуха върху вкочанените ѝ пръсти, а после целуна върховете им.

    • Защо?

    • Извини ме, никога не съм имал толкова умна, весела и красива жена до себе си.

    • Аз не съм момиче, Сережа. Аз съм жена. За мен момиче…

    • Знаеш ли, колкото и добре да изглеждам, хората… Не ми пука за тях. – Нина поклати глава. – Не разваляй, Сережа, не разваляй това очарование, тази магия, в която сме обгърнати.

    Не трябва.

    • Добре, разбрах. Извини.

    • Ти ме извини.
      Нина тихо се приближаваше към дома си, люлеейки чантата си от едната страна на другата. На пейката седеше, прегърбена, някаква фигура, до болка, до отчаяние позната.

    Тя се приближи и седна до него.

    • Бях на среща.

    • И как беше?

    • Нормално.

    • Ще отидеш пак?

    • Не.

    • Защо? Не ти ли хареса?

    • Защо? Хареса ми.

    • Тогава какво има?

    • Не искам.

    На срещи се ходи с любим човек.

    • Така ли! Аха. А с мен ще отидеш ли?

    • С теб? Е… хм… Ще помисля.

    • Дълго ли?

    • Пет минути.

    • Е, помисли! – въздъхна той. – Добре, тръгвам.

    • Къде?

    • На среща. Или се отказах?

    • Не! Как така? А кога?

    • Утре в седем, на нашето място.

    • Ще те чакам! – каза и си тръгна, без да се обръща.

    А Нина, неспособна да скрие щастливата си усмивка, тръгна към дома си, при мълчаливите рибки и бърборещия Алберт. Вкъщи написа SMS на Сергей, като му благодари, че я е върнал в безгрижната младост, и заспа по някаква причина щастлива. Без да сбърка, заспиващата Нина си мислеше:

    Не в това ребро ме бодна.