Синът ми се обърна срещу мен заради богатата си мащеха. Четири години по-късно той стоеше на прага, гордостта му изчезнала.
— Мамо… моля те. Имам нужда от помощта ти, — прошепна той през сълзи.
Винаги съм вярвала, че любовта е достатъчна. Че ако дам всичко от себе си на сина си — време, усилия, жертви — той ще го види и ще оцени. Сбърках. Любовта не блести като пари, и в края на краищата не беше достатъчна, за да го задържи.
Казвам се Алиса и това е моята история.
Бях на 42, когато синът ми ме напусна. Но се чувствах много по-стара.
Животът никога не беше лесен, но не очаквах, че ще бъде такъв. Бившият ми съпруг, Олег, ни напусна, когато синът ни, Даниил, беше едва на две години. Понякога се появяваше, обещаваше да бъде добър баща, но после изчезваше отново. Бързо осъзнах, че ако синът ми иска стабилност, ще трябва да я осигуря само аз.
Работех до изтощение. Като сервитьорка, чистачка, товароразтоварач — какво ли не, само за да не оставя сина си без подслон и храна. Имала съм мечти — учене, кариера — но те изчезнаха под тежестта на сметките и задълженията. Не можех да си позволя нито ден почивка, но през цялото това усилие носех безкрайната си любов към сина си.
Но, за съжаление, любовта не е нещо, което можеш да държиш в ръцете си.
— Защо всички мои приятели имат по-добри неща от мен? — грубо попита Даниил. — Защо само аз имам стар телефон и дрехи от евтини магазини?
Опитах се да обясня, че първо идват наемът, храната и сметките за ток. Но за него това нямаше значение. Той виждаше само това, което нямаше.
— Не ме интересуват сметките, мамо! — извика той един ден. — Знаеш ли какво е да си посмешище? Да си единственият, който не може да отиде на училищната екскурзия? Да носиш едни и същи три ризи цяла година?
Протегнах ръце, зачервени от почистващите препарати.
— Даня, слънчице, разбери, правя всичко, което мога…
— Но това не е достатъчно! — гневно отвърна той. — Не съм искал да се раждам в бедност! Не съм искал да бъда твой син!
Тези думи ме удариха като нож в сърцето, но сдържах сълзите си.
— Ние не сме бедни, Даня. Имаме се един друг и това е по-важно…
— Спри да го повтаряш! — той удари с гняв с юмрук в стената. — Любовта не плаща сметките! Тя не ми помага, когато се подиграват с мен в училище!
Тогава се появи тя — новата съпруга на бившия ми съпруг. Людмила влезе в живота ни като ураган от шифон и диаманти. Тя беше от тези жени, които никога не знаеха какво е дългове и сметки.
— О, Даниил! Толкова много съм чувала за теб! — каза тя, мигайки с ресниците си и прегръщайки го, а златните й гривни звънтяха при всяко движение.
После дойдоха подаръците — нов iPhone, лаптоп, маратонки за страшни пари. Когато Олег предложи на Даниил да се премести при тях, Людмила добави последните щрихи.
— Заслужаваш нещо по-добро, мило. Ще имаш голяма стая, по-добро училище, собствена кола. Помисли за бъдещето!
Знаех, че я купува. Но не очаквах, че той ще се продаде толкова лесно.
— Ти ми НИЩО не даде! — извика той. — Уморих се да съм най-бедният навсякъде! Отивам при баща ми и Людмила, и ти не можеш да ме спреш!
Молих го. Напомних му как не съм го оставяла три дни, когато беше болен от пневмония. Как лягах да спя гладна, за да има той пълна порция храна.
— Моля те, Даня. Не помниш ли? Държах те за ръка цяла нощ, когато беше в болницата…
— Това беше твоята отговорност като майка! — отговори той студено. — Няма награда за това, че просто вършиш работата си.
Задържах дъха си.
— Наистина мислиш така? Че обичането ти е просто… задължение?
— Мисля, че баща ми и Людмила ми дават шанс за нормален живот. А какво ми даваш ти, освен вечната борба?
— Значи ме заменяш за джобни пари?
Той се поколеба, но после стисна челюст.
— Те ми дават бъдеще, мамо. А ти ми даваш само това.
След минута пристигна мерцедесът на Людмила и синът ми си тръгна.
Четири години — нито обаждане, нито съобщение.
А после, една вечер, почукаха на вратата.
Отворих и замръзнах.
Пред мен стоеше Даниил. Плещите му бяха наведени, лицето му омачкано, а скъпата му дреха висяха като не по размер.
— Мамо, — прошепна той. — Моля те… имам нужда от помощта ти.
Не можех да се помръдна.
— Четири години, Даня. Четири години и сега си спомни къде живея?
Устните му затрепериха.
— Мамо, аз… болен съм. Бъбреците ми отказаха. Нужен ми е донор. Баща ми… отказа се. А Людмила… ме изгони. Нямам къде да отида.
Сърцето ми се сви.
— Олег не се съгласи?
Сълзи напълниха очите му.
— Каза, че е твърде стар, че рисковете са големи. А Людмила каза, че съм тежест. Че болестта ми… е неудобство.
Гледах този разчупен момък, който някога ме беше отхвърлил, и изпитвах едновременно ярост и любов.
— Значи не ти бях нужна, докато не реши да ме използваш като резервна част?
Той падна на колене, хлипайки.
— Знам, че не заслужавам теб. Но моля те… умоляваш те. Ще направиш теста?
Можех да затворя вратата. Но не можех. Защото той все още беше моят син.
— Влез, — тихо казах.
Тестът потвърди — подходих като донор. Операцията премина успешно.
Една вечер той ме погледна и прошепна:
— Мамо… ако можех да върна времето назад, щях да го направя. Но не мога. Единственото, което мога да направя, е да ти докажа, че няма да повторя същата грешка.
Погледнах го внимателно — момчето, което ме замени за богатството и разбра, че парите не могат да купят любов.
— Ще видим, Даня, — отговорих аз, стискайки ръката му. — Ще видим.
