— Жива си, — каза Себастиан тихо, гледайки я право в очите. — По дяволите… Не мислех, че…
Елизабет влезе без да каже дума. Зад нея двама частни охранители затвориха вратата. Томас, баща ѝ, беше плътно до нея, погледът му прикован към мъжа, който се беше опитал да убие дъщеря му.
— Какво си мислеше? Че ще ме погребеш жива и ще изчезнеш с парите? — гласът на Елизабет беше нисък, но леден. — Че ще стана просто още една безименна жертва?
Себастиан не отговори веднага. Остави чашата с вино на масата и сложи ръце на коленете си, сякаш очакваше аплодисменти след последен акт.
— Беше по-силна, отколкото изглеждаше, — призна той. — Но все още не разбираш. Никога не е било заради теб. Ставаше дума за свободата ми. За бягство от система, която мразех.
— И затова избра да ме убиеш, — прекъсна го Томас. — Да откраднеш всичко от нея — име, бъдеще, живот.
— Избрах да живея, — каза Себастиан. — И за това… някой трябваше да загуби.
Охранителите пристъпиха към него, но Елизабет ги спря с ръка. Не още. Тя трябваше да го чуе. Да види истината в очите му. Да го завърши.
— Защо аз? — попита тя. — Можеше да избягаш. Да избереш друг път.
— Защото се влюби, — отвърна той, с горчивина в гласа. — Беше идеална. Твърде идеална. И лесна за убеждаване. Да подпишеш. Да се довериш. Да си оставиш сърцето беззащитно.
Елизабет затвори очи за секунда. Болката не беше физическа. Беше по-дълбока. Но нямаше да му покаже слабост.
— И сега какво, Себастиан? — каза тя. — Ще се измъкнеш пак?
— Искрено? — усмихна се той леко. — Не. Но няма да се дам лесно.
Внезапно скочи, събори тежкия стол пред себе си и се хвърли към прозореца. Един от охранителите се спъна, другият посегна към спрея, но беше късно — Себастиан вече бе навън, бягайки към тъмната градина.
— Спри го! — извика Томас.
Елизабет вече тичаше. Сърцето ѝ блъскаше в гърдите, вятърът разрошваше косата ѝ. Себастиан тичаше към кея. Там го чакаше лодка с двигател.
Но тя го догони. Протегна ръка. Той се обърна. Погледите им се срещнаха. В очите му нямаше страх. Само разочарование. Не от нея. От провала.
— Няма да избягаш, — прошепна тя.
В този миг охранителите го повалиха на земята. С белезници. Без повече думи.
Няколко месеца по-късно, в съдебната зала, Елизабет го гледаше, докато го водеха към скамейката на обвиняемите. Сив костюм, лице малко по-сухо, но същата самодоволна усмивка. Той я погледна. Без срам.
— Обичах те, знаеш ли? — прошепна той, минавайки край нея. — По своя болен начин, обичах.
— А аз, — отвърна тя спокойно, — по своя начин, те победих.
Присъдата бе ясна: опит за убийство, измама, пране на пари. 25 години затвор. Себастиан Рихтер стана пример. А Елизабет — символ на сила. На оцеляване. На справедливост.
Година по-късно, Елизабет седеше на верандата на родната си къща. На масата до нея — черно-бяла снимка: тя, в болнична нощница, с бледа усмивка. В ръката ѝ — сертификат: „Живот. Второ издание.“
— Всичко се промени, — прошепна тя, гледайки към небето. — И аз също.
Тя вече не беше жертвата. Не беше предадената годеница. Тя беше Елизабет Уестбрук. Жената, която победи смъртта. И се върна, за да напише края сама.
