Бяха минали почти дванайсет часа.
Слънцето се спускаше към хоризонта.
Житните класове в полето шепнеха нещо, което само те знаеха — нещо студено и плашещо.
Момченцето седеше свито на кълбо, притиснало плюшеното зайче до гърдите си. Вече не викаше.
Само шепнеше през сълзи:
— Простете ми… няма вече да бъда лош…
И изведнъж — звук.
Шум от листа. Двигател. Глас:
— Ей! Има ли някой тук?!
Беше тракторист. Един старец от съседното село. Дошъл да провери помпата при изоставения кладенец — и тогава забелязал малка сянка на фона на аленото небе при залез.
Когато се приближил и видял лицето на Артур — цялото в сълзи, бледо, със сини устни — замръзнал на място.
— Господи… жив ли си?
Веднага го вдигнал на ръце, завил го със своето дебело яке и го откарал у дома.
Още същата нощ се обадил в полицията, на лекари, дори в областния център. А сутринта до леглото на Артур седяла социална работничка.
— Не е твоя вина. Ти си добро дете. Отсега всичко ще бъде различно, добре?
Артур не каза нищо. Само държеше здраво плюшеното си зайче. И за пръв път, след толкова дни…
Заспал спокойно.
