А на мен ми хареса да живея сама! – жена напусна мъжа си точно на годишнината от сватбата
Мария погледна изненадано съпруга си и бавно седна на дивана. Ето това наистина не очакваше да чуе, такива думи!
Днес беше неделя – един от онези малко дни, когато можеше да си позволи да почива.
Събуждайки се сутринта в прекрасно настроение, тя реши да предложи на мъжа си да отидат на кино, а след това да вечерят заедно в едно от тихите ретро-кафенета на булеварда. Те отдавна не бяха разговаряли по душа със съпруга си. Ту тя имаше проект, ту той командировка. Безкрайни дела, рутина, които понякога принуждават да забравиш за личния живот.
Но въпреки обстоятелствата, Мария не пропускаше възможността да прекара време с мъжа си. А сега…
Какво имаш предвид? Как трябва да разбера и да оценя думите ти?
Александър остави настрана таблета и, насочвайки поглед към тавана, се замисли.
Със стена ли разговарям? – жената се вълнуваше. Тя чувстваше как напрежението неудържимо нараства вътре в нея.
Ние с теб не сме съпрузи. Ние сме брат и сестра. А може би и по-лошо. Пенсионери, които се интересуват повече от сериали, отколкото от собствения си личен живот. Предвид възрастта.
Какво? – заекна съпругата. – Ти казваш, че вече не ме обичаш. Правилно ли разбирам?
Неправилно. Не ти говоря за чувства, а за емоции, които просто ги няма. Къде е тръпката, адреналинът, огънят? Няма нищо. Ще спориш ли? Всичко най-добро се е изпарило. Останали са само обсъждания на мръсни чорапи, съдове и финансови проблеми. Това е! Уморих се от това еднообразие. То ме изкарва от себе си. Дразни ме! Разбираш ли?
Разбирам, затова и предлагам да отидем на кино и кафене. Ако не ти харесва моето предложение, кажи твоето. Ще те подкрепя!
Ръцете на Мария трепереха. Тя много обичаше съпруга си и не си представяше живота без него. Жената беше готова на всичко, за да запази брака си.
Работата е там, че не искам да предлагам нищо – Александър въздъхна тежко, без да отмества поглед от тавана.
Имаш ли друга? – с треперещ глас попита жената, надявайки се на отрицателен отговор от съпруга си. Всяка секунда изглеждаше като вечност.
Пак двадесет и пет! Това е, което се опитвам да ти покажа – разочаровано каза мъжът. – Ние говорим на различни езици. Ти не ме разбираш. Или не ме чуваш. За какво ти говоря аз и какво говориш ти!
Саша, моля те, не говори така. Ние винаги сме били много сплотено, примерно семейство. Всички ни се възхищаваха…
Тук спри! – последната фраза на жена му силно ядоса Александър. – Не ме интересува какво мислят другите. Кой ни се възхищава и кой не. Плюя на мнението на околните. Не възнамерявам да играя щастливо семейство, за да се харесвам на леля Зина и да получавам комплименти от леля Галя. Искам истински отношения! Такива, каквито бяха преди деветнадесет години.
Но те не възникват от нищото! Трябва да се създават! Мина време, станахме по-възрастни, отгледахме син. Естествено, че емоциите намаляха. Можем да поправим всичко!
Не знам. Не съм сигурен! – раздразнено отговори съпругът.
В какво? – в очите на Мария заблестяха сълзи.
В това, че искам да се боря с трудности на празно място. Нима не може просто да се наслаждаваме и да получаваме удоволствие?
Саша…
Ти ме напрягаш! Уморих се от теб и твоята никаквост! Знам предварително какво ще кажеш, какво ще облечеш, как ще се обърнеш, как ще се усмихнеш. Знам всичко! Празно, безсмислено прахосване на живота. Пустота! Ти си пустота!
Мария никога не беше чувала толкова груби думи от мъжа си. Изглеждаше сякаш през всичките деветнадесет години брак той е трупал негативизъм вътре в себе си, за да го изкаже днес. От изненада жената не можеше да произнесе нито дума, безмълвно отваряйки и затваряйки устни.
Знаеш ли, че не ми се иска да се връщам вкъщи след работа? Специално се бавя и моля за допълнителни задачи. Разбираш ли какво става?
Искаш ли да се разведем? – само това успя да изтръгне от себе си Мария.
Не знам. Предполагам, че имаме нужда от време, за да разберем себе си и отношенията си.
Жената скочи от дивана и нервно започна да обикаля из хола.
Не. Не ми трябва нищо. Знам, че те обичам и съм готова на всичко, само за да запазя брака! Какво трябва да направя за това? Какво искаш?
Александър бавно обърна глава и внимателно погледна жена си:
Искам да поживея отделно. Наемателите ни се изнасят след два дни, ще се настаня в бабината квартира. А там ще видим…
Сериозно ли? – заекна Мария, не желаейки да повярва в реалността на случващото се. – Моля те, Саша, не си тръгвай. Нека живеем в различни стаи, но не заминавай. Така не може…
Мъжът се усмихна пренебрежително:
Не се унижавай. Твоето хленчене само засилва желанието ми да избягам. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Повярвай, глътка свеж въздух няма да навреди и на двама ни.
А какво ще стане с нашата годишнина? – съпругата не можеше да спре сълзите си. – След три месеца ще станат двадесет години, откакто сме женени. Не постъпвай така с нас.
Стига! – Александър отчаяно разпери ръце. – Не знам на какъв език да говоря с теб, за да ме разбереш. Въпросът е затворен! След два дни се местя.
Мария не намираше място от притеснение. Тя няколко пъти на ден се обаждаше на мъжа си, за да разбере как е, готвеше любимите му ястия, купи нови домашни дрехи. Опитваше се да направи всичко възможно, за да му угоди. Жената не преставаше да се надява, че съпругът й ще размисли и ще остане с нея.
Обаче опитите й предизвикваха само обратен ефект. Александър се дразнеше все повече и се отдалечаваше от жена си. Прибираше се късно, отговаряше сухо на въпросите, а след два дни събра вещите си и замина.
Жената взе една седмица отпуск за своя сметка, затвори се в апартамента от целия свят и потъна в размисли.
…Александър беше всичко за нея. Те вървяха през живота заедно, започвайки от детската градина. Още на четири години строяха заедно къщички в пясъчника, караха велосипеди и играеха на гоненица.
После училище, един клас, един чин. Получавайки статут на гимназисти, тийнейджърите започнаха да излизат.
След завършване на училище, младежите постъпиха в университета в една и съща специалност – инженер. Студентският живот премина под мотото „заедно завинаги“. Когато най-накрая дипломите бяха в ръцете им, младите хора се ожениха.
Съпрузите живееха много дружно, спокойно и хармонично решавайки всякакви проблеми. Те градяха кариера в едно предприятие, взеха ипотека за апартамент, а две години след сватбата им се роди син Степан. Всичко вървеше по реда си.
Разбира се, както във всяко семейство, и при тях възникваха конфликти, но съпрузите винаги намираха компромис или общо решение.
Обаче когато преди година Степан постъпи в университета и замина за Москва, в отношенията им настъпи „разлом“. Александър започна да се отдалечава от съпругата си и да търси най-малкия повод за скандал. Според него всичко беше не както трябва.
Как стоят чиниите, къде лежат дрехите, защо и за какво се усмихва жена му. Всякакви молби и предложения на Мария се приемаха на нож. След час-два мъжът се успокояваше и молеше за прошка, но „студената стена“ растеше стремително и неумолимо.
Жената разбираше, че ситуацията трябва да се поправя, иначе недоизказаните неща само ще се увеличават. Обаче да разбере какво точно трябва да се направи, тя не можеше. Още повече сега, когато Александър събра вещите си и се премести в апартамента, който му беше останал в наследство от баба му.
Разбирайки, че сама няма да се справи, Мария бързо се облече и отиде при най-близкия си човек.
Какви ветрове, мила? – Надежда радостно прегърна приятелката си, но доброто настроение не продължи дълго. Щом чу тъжните новини за раздялата на Мария с мъжа й, силно се разстрои.
Не разбирам какво му липсва! Такава жена до него! Спортистка, комсомолка и просто красавица! Не умеят мъжете да ценят нищо! Милион пъти съм се убедила в това!
Само че от тези заключения не ми става по-леко! Не искам да загубя Саша. Трябва да намеря начин да го върна. Разбираш ли? Имаш ли идеи как да стане това?
Надежда недоволно изкриви лице:
Защо? Щом е тръгнал, нека върви!
Надя…
Какво Надя? Просто забрави за него! Изхвърли го от главата си и се заеми със себе си! Отпусни се, започни да харчиш пари за себе си, запиши се на пилатес, свали няколко килограма, обнови гардероба си. Общо взето, поживей заради себе си! А там ще видим.
Но аз не мога…
А трябва! Как мислиш, ако след време те види посърнала и хленчеща, ще пламне от страст? Не мисля! Но ако се обновиш, промениш образа си, то… всичко е възможно!
Хмм, права си! – Мария с усмивка наблюдаваше приятелката си, която ходеше напред-назад из хола, имитирайки походка на модел.
Твоят мъженец е свикнал, че ти винаги си до него. Завоюван трофей! Докажи му, че не е така!
Мария се вслуша в съвета на приятелката си. Тя тръгна точно по нейния план, без да пропуска нито един детайл.
Първоначално беше трудно. В апартамента всичко напомняше за Александър, но животът й толкова се изпълни с различни събития, мероприятия, процедури, че за „тъгичките“ оставаше съвсем малко време. Интензивният ритъм на живот уморяваше, но носеше толкова ярки емоции, че от лицето на Мария почти не слизаше усмивката.
Александър, който работеше с жена си в едно предприятие, не можеше да не забележи промените в поведението и образа й.
Веднъж не издържа и направи комплимент на Мария:
Изглежда, думите ми се оказаха пророчески. Глътката свеж въздух се отрази добре и на двама ни. Ти стана особено красива. Различна. Необикновена и привлекателна. Признавам, че ми липсваш.
Радвам се, ако не лъжеш! – за Мария тези думи на съпруга й имаха особено значение.
Искам да те поканя в ресторант на романтична вечеря. Да отбележим годишнината от сватбата ни заедно! – в очите на Александър проблесна онази искрица, която жена му толкова дълго чакаше.
С удоволствие приемам поканата ти! – жената се усмихна загадъчно и кимна в знак на съгласие.
За ресторанта Мария се подготвяше почти цял ден. Първо отиде в спа-салон за грижа за тялото и лицето, след това в салон за красота за грим и прическа. Последният щрих беше ярко-червената копринена рокля, която беше купила съвсем наскоро в един от модните магазини.
Виждайки съпругата си, Александър от изненада загуби дар слово.
Трудно те разпознавам! Ти си невероятно красива! – очите на мъжа блестяха от възторг.
Благодаря! Приема се!
Цялата вечер Мария се шегуваше, смееше се и флиртуваше с Александър.
Най-накрая се върна към истинската себе си! Стана онази жена, която обичам. Мисля, че трябва спешно да се връщаме вкъщи. Иначе има много хищници. Няма да успея да се обърна и ще те отмъкнат!
Съпругът се засмя силно, обаче лицето на Мария остана сериозно.
Няма да ме отмъкнат, защото никой не ми трябва! – уверено отговори жената. – Нито ти, нито други мъже. На мен ми хареса да живея сама! Не мислех, че някога ще произнеса такива думи. Още преди няколко месеца полудявах само от мисълта за развод. А сега се наслаждавам.
Не разбрах? – заекна Александър.
А какво има за разбиране? Свободата определено ми се отрази добре. Успях да погледна отстрани на отношенията ни. Без емоции и навик. Да, разбрах, че просто съм свикнала с нашите отношения. А любовта… ти отдавна я уби с грубо отношение и обиди. Просто аз бях толкова сляпа, че не исках да забелязвам очевидните неща.
Но… аз те обичам!
Знаеш ли, не помня кой от писателите е казал, но много умни думи! – замислено отговори съпругата. – Цени жената сега, когато е тук, до теб. Гледа те в очите и те моли за капчица внимание. Защото после ще бъде късно.
Ти постъпваш неправилно, разрушавайки семейството ни!
То отдавна е разрушено. И не от мен, а от теб. Но аз не ти се сърдя. Дори напротив… благодаря ти. И вечерята беше много вкусна. Подходяща за двадесетата годишнина от брака!
Александър ухажваше, молеше, кълнеше се в любов, но Мария беше непреклонна и подаде документи за развод.
Помниш ли, веднъж ми каза много хубава фраза. Не се унижавай, не ти отива. Уверявам те, и на теб не ти отива!
След две години жената се омъжи за втори път. А при Александър дългосрочни отношения повече не се получиха. Той никога не престана да се кори за това, че не успя да опази брака си.
