Не можех да разбера защо съпругът ми иска развод. Животът ни изглеждаше нормален – не по-различен от този на другите семейства. Рядко се карахме, домът ни беше подреден, синът ни – добре възпитан и отличен ученик. Аз полагах грижи за външния си вид, спортувах, посещавах салони за красота. Джон винаги се прибираше навреме, не криеше телефона си и се държеше нормално с мен. Затова новината за развода ме удари като гръм от ясно небе.
Чувствах се обидена и объркана. Постоянно си задавах въпроса: *С какво не съм му угодила?* За да се разсея след неприятния разговор, реших да изчистя къщата. Дълго мих пода, бърсах прах от старите семейни снимки и местех вещи от едно място на друго. Когато стигнах до стаята на сина ни, погледът ми попадна на една от тетрадките му, оставена на бюрото. Тъй като той имаше затруднения по този предмет, реших да надникна вътре.
На първата страница видях есе със заглавие „Моето семейство“. Имаше грешки, но те не привлякоха вниманието ми. Това, което ме порази, бяха думите на сина ми:
„Мама и татко почти не си говорят. Отдавна не съм ги виждал да излизат някъде заедно. Не пътуваме и не ходим на заведение всички заедно. Обичам родителите си и искам да сме едно семейство. Но ми се струва, че възрастните работят твърде много и забравят защо са заедно.“
Тези прости думи ме удариха право в сърцето. Осъзнах колко права беше детската му гледна точка. През последните години бях толкова заета с работа, фитнес, маникюр и срещи с приятелки, че напълно бях забравила какво е истински важно. Джон и аз отдавна не бяхме прекарвали време заедно – нито разходки, нито вечери навън, нито дори разговори извън списъка за пазаруване или семейния бюджет.
Кога за последно всички заедно бяхме излизали? Кога за последно се бяхме смели или просто споделяли момент? В този миг осъзнах грешките си – красивата външност няма значение, ако душата ти е студена и отчуждена.
Разплаках се. Исках да променя всичко.
Когато Джон се прибра от работа същата вечер, го посрещнах с вкусна вечеря. След като се нахранихме, оставих мръсните чинии и предложих всички да седнем пред телевизора и да гледаме комедия. Синът ни и Джон се спогледаха изненадано, но приеха идеята. Смяхме се до сълзи – беше толкова хубаво да сме заедно.
Накрая се притиснах силно до Джон и му прошепнах: „Хайде да си дадем още един шанс.“
Той ме погледна с усмивка и кимна.
*Всеки заслужава още един шанс.*
–
