Когато богат и емоционално дистанциран мъж предлага подслон на Лекси, бездомна жена, той се усеща привлечен от новата си обитателка. Тяхната малко вероятна връзка започва да се развива… докато един ден той не влиза в гаража си без предупреждение и не открива нещо обезпокоително. Коя всъщност е Лекси и какво крие?
Имах всичко, което парите можеха да купят: огромно имение, луксозни коли и повече богатство, отколкото бих могъл да изхарча за цял живот. И все пак в мен имаше празнина, която нищо не можеше да запълни.
Никога не бях създал семейство, защото жените винаги сякаш ме искаха само заради парите, които наследих от родителите си. На шестдесет и една години не можех да не си пожелая да бях направил нещо различно.
Раздразнено ударих волана, опитвайки се да прогоня добре познатата тежест в гърдите си. Тогава я видях – разрошена жена, приведена над кофа за боклук.
Намалих скоростта, без да знам защо точно тя привлече вниманието ми. Навсякъде имаше хора като нея, нали? Но в начина, по който се движеше, в тънките ѝ ръце, ровещи в боклука с мрачна решителност, имаше нещо, което ме докосна.
Изглеждаше крехка, но същевременно свирепа – сякаш оцеляваше само чрез чиста сила на волята.
Бездомна жена | Източник: Pexels
Преди да осъзная какво правя, натиснах спирачките. Двигателят тихо бръмчеше, докато свалях прозореца и я наблюдавах от безопасността на колата си.
Тя вдигна глава, стресната. Очите ѝ се разшириха, и за момент си помислих, че ще побегне. Но не го направи. Вместо това се изправи и избърса ръцете си в избелелите си дънки.
– Имаш ли нужда от помощ? – попитах с глас, който дори на мен ми звучеше странно. Не беше в характера ми да говоря с непознати, още по-малко да каня неприятности в живота си.
– Какво предлагаш? – Гласът ѝ беше остър, но в него се долавяше и някаква умора, сякаш вече бе чувала всички празни обещания на света.
– Не знам. – Думите излязоха, преди да успея да ги обмисля. Отворих вратата и излязох от колата
Направих гримаса на болка, въпреки че знаех, че е права.
— Може би не. — Замълчах, несигурен как да продължа. — Имаш ли къде да прекараш нощта?
Тя се поколеба, погледът ѝ се отклони за миг, преди отново да срещне моя.
— Не.
Думата увисна във въздуха помежду ни. Това беше всичко, което трябваше да чуя.
Усмихнат мъж | Източник: Midjourney
— Виж, имам гараж. Всъщност, по-скоро е къща за гости. Можеш да останеш там, докато се съвземеш.
Очаквах да ми се изсмее в лицето, да ме напсува и да си тръгне. Но вместо това само примигна, а бронята ѝ започна да се пропуква.
— Не приемам подаяния — каза тихо, уязвимо.
— Това не е благотворителност — отвърнах, въпреки че сам не бях сигурен какво точно е. — Просто място, където да останеш. Без никакви условия.
— Добре. Но само за една нощ — отвърна тя. — Казвам се Лекси, между другото.
Обратният път до имението премина в тишина. Тя седеше на седалката до мен, загледана през прозореца, с ръце, притиснати около тялото ѝ като щит.
Когато пристигнахме, я заведох до гаража, превърнат в къща за гости. Не беше луксозна, но беше достатъчно удобна, за да може някой да живее в нея.
— Можеш да останеш тук — посочих малкото пространство. — В хладилника има храна.
Интериор на уютен дом | Източник: Pexels
През следващите дни Лекси остана в гаража, но от време на време се виждахме за обяд или вечеря. Не знаех точно какво беше, но имаше нещо в нея, което ме привличаше.
Може би беше начинът, по който продължаваше напред въпреки всичко, което животът ѝ бе отнел. Или може би беше самотата в очите ѝ, която отразяваше моята. А може би просто защото вече не се чувствах толкова сам.
Една вечер, докато вечеряхме един срещу друг, тя започна да се разкрива пред мен.
— Преди бях художничка — каза тихо. — Или поне се опитвах да бъда. Имах малка галерия, няколко изложби… но всичко се разпадна.
— Какво се случи? — попитах с истинско любопитство.
Тя се засмя, но в този смях нямаше никаква радост.
— Случи се животът. Съпругът ми ме напусна за по-млада жена, тя забременя и ме изхвърлиха от дома ми. Целият ми свят рухна след това.
Сви рамене.
— Това е в миналото.
Но аз знаех, че не е така. Болката все още беше там, точно под повърхността. Познавах това усещане твърде добре.
С всеки изминал ден очаквах с нетърпение нашите разговори.
Лекси имаше остър ум и саркастично чувство за хумор, които пробиваха тъмнината в мен. Малко по малко празнотата в душата ми започна да намалява.
Всичко се промени една следобед. Тършувах из гаража, опитвайки се да намеря помпата за гумите на един от автомобилите ми. Влязох вътре, без да почукам, мислейки си, че просто ще я взема и ще изляза.
Но онова, което видях, ме остави вцепенен.
На пода, разхвърляни навсякъде, лежаха десетки картини.
Картини на мен.
Или по-скоро – гротескни версии на мен.
Една картина ме изобразяваше с вериги около врата, друга – с кръв, стичаща се от очите ми. В един ъгъл имаше платно, на което бях нарисуван легнал в ковчег.
Почувствах как вълна от гадене ме залива. Така ли ме виждаше? След всичко, което бях направил за нея?
Излязох от стаята, преди да ме забележи, с разтуптяно сърце.
Тази вечер, докато седяхме на вечеря, не можех да изкарам тези картини от главата си. Всеки път, когато поглеждах Лекси, виждах само онези ужасяващи образи.
Накрая не издържах повече.
— Лекси — казах с напрегнат глас. — Какви, по дяволите, са тези картини?
Тя изпусна вилицата си върху чинията.
— За какво говориш?
— Видях ги — казах, като гласът ми се повиши, въпреки че се опитвах да се контролирам. — Картините. С веригите, кръвта, ковчега. Какво, за бога, означава това?
Лицето ѝ пребледня.
— Не исках да ги виждаш — прошепна.
— Е, видях ги — отвърнах студено. — Така ли ме виждаш? Като чудовище?
— Не, не е това… — Избърса очите си, гласът ѝ трепереше. — Просто… бях ядосана. Загубих всичко, а ти имаш толкова много. Не беше честно, и не можех да го преглътна. Трябваше да излея гнева си някак…
— Затова ме нарисува като злодей? — попитах с натежал глас.
Тя кимна, срамът беше изписан на лицето ѝ.
— Съжалявам.
Замълчах, оставяйки тишината да се разстели помежду ни. Исках да ѝ простя. Исках да я разбера. Но не можех.
— Мисля, че е време да си тръгнеш — казах равнодушно.
Очите на Лекси се разшириха.
— Почакай, моля те…
— Не — прекъснах я. — Свърши се. Трябва да си тръгнеш.
На следващата сутрин ѝ помогнах да събере вещите си и я закарах до близък приют. Преди да излезе от колата, ѝ подадох няколкостотин долара.
Тя се поколеба, но взе парите с треперещи ръце.
Изминаха седмици, но не можех да се отърся от чувството на загуба. Не само заради зловещите картини, а заради онова, което имахме преди това. Имаше топлина и връзка между нас – нещо, което не бях усещал от години.
Тогава, един ден, на прага ми се появи пакет. Вътре имаше картина, но тя беше различна. Не беше гротескна, нито зловеща.
Беше мой портрет – спокоен, улавящ една вътрешна тишина, за чието съществуване дори не подозирах.
Вътре имаше и бележка с името и телефонния номер на Лекси, небрежно надраскани в долния ъгъл.
Поставих пръста си върху бутона за обаждане, усещайки как сърцето ми бие по-бързо, отколкото беше било от години. Да се изнервям заради едно обаждане ми се струваше нелепо, но залогът беше много по-голям, отколкото исках да призная.
Преглътнах и натиснах „обади се“, преди да успея отново да се усъмня в себе си. Позвъня два пъти, преди да вдигне.
— Ало? — Гласът ѝ беше неуверен, сякаш някак си усещаше, че мога да бъда само аз.
Изчистих гърлото си.
— Лекси. Аз съм. Получих твоята картина… тя е прекрасна.
— Благодаря. Не знаех дали ще ти хареса. Помислих, че ти дължа нещо по-добро от… онези други картини.
— Не ми дължиш нищо, Лекси. И аз не бях напълно справедлив към теб.
— Имаше пълното право да си ядосан. — Гласът ѝ сега звучеше по-уверено. — Това, което нарисувах… бяха неща, които трябваше да изкарам от себе си, но не ставаше въпрос за теб наистина. Ти просто… беше там. Съжалявам.
— Нямаш за какво да се извиняваш, Лекси. Простих ти в момента, в който видях тази картина.
Чух как дъхът ѝ секна.
— Наистина ли?
— Да — казах, и го мислех напълно искрено. Не беше само картината, която промени мнението ми, а разтърсващото осъзнаване, че бях изпуснал нещо важно, защото твърде много се страхувах да се изправя срещу собствената си болка. — И… мислих си… може би можем да започнем отначало.
— Имаш предвид…?
— Имам предвид, че може би можем да поговорим. Например на вечеря? Ако искаш.
— Бих искала — каза тя. — Наистина бих искала.
Уговорихме се да се видим след няколко дни. Лекси ми разказа, че е използвала парите, които ѝ дадох, за да си купи нови дрехи и да започне работа. Вече планираше да се премести в собствено жилище, щом получи първата си заплата.
Не можах да не се усмихна при мисълта, че отново ще вечерям с Лекси.
