Жената изглеждаше уморена, държеше детето си здраво в прегръдките си, сякаш искаше да го защити от студа.
Малкото момиченце, може би на пет или шест години, държеше в ръцете си плюшено зайче с липсващо око.
Пред тях имаше малка хартиена чашка, почти празна.
Тъкмо бях напазарувала и нещо в тях ме накара да спра.
За миг се поколебах, но после се приближих.
— Здравейте — казах меко. — Бихте ли искали нещо за ядене? Имам храна в чантата си.
Жената ме погледна с уморени, но предпазливи очи.
— Това би било много мило — прошепна тя.
Извадих сандвич, ябълка и бутилка сок от чантата си.
Жената ги прие с благодарност, но вниманието ми беше привлечено от момиченцето.
То не посегна към храната. Вместо това ме погледна с широко отворени любопитни очи и тихо попита:
— Богата ли си?
Въпросът ме изненада.
Погледнах дрехите си — просто дънки и пуловер, нищо луксозно.
— Не, всъщност не — отговорих. — Защо питаш?
Тя посочи торбата с покупки.
— Купи всичко това, без да се замислиш.
Не знаех какво да кажа.
Преди да продължа, тя добави:
— Мама казва, че ние трябва да мислим много, преди да купим нещо. Ако купим храна, може да не останат пари за автобуса. Ако се качим на автобус, може да не ядем.
Гърдите ми се стегнаха.
Майка ѝ въздъхна леко.
— Тя е умна — каза, като погали косата ѝ. — Много умна.
Коленичих, за да съм на нивото на очите ѝ.
— Как се казваш?
— Лусин — каза тя.
Усмихнах се.
— Лусин, обичаш ли портокали?
Лицето ѝ светна.
— Обожавам ги!
Извадих портокал от чантата и ѝ го подадох.
Тя го взе сякаш беше най-ценното нещо на света.
— Мама правеше чай с портокал — каза тя гордо. — Когато имахме кухня.
Гърлото ми се сви.
— Това звучи чудесно.
Жената се размърда неспокойно.
— Не искам да моля за много, но ако знаете някой подслон… трудно намираме безопасно място за нощуване.
Кимнах незабавно.
— Ще потърся.
Извадих телефона си и започнах да търся.
След няколко обаждания намерих подслон с място за семейства.
— На десет минути път има подслон. Имат свободни места и сервират вечеря.
Жената въздъхна облекчено.
— Благодаря ви много. Наистина.
— Мога да ви закарам, ако искате.
Тя се поколеба за миг, после кимна.
— Това ще означава много за нас.
Събраха малкото си вещи и се качиха в колата ми.
По пътя Лусин разказваше за храните, които иска да опита отново, когато имат кухня:
— Макарони, палачинки, спагети и маминия чай с портокал.
Майка ѝ се усмихна тъжно.
— Някой ден, мила.
Когато пристигнахме в подслона, персоналът ги посрещна топло.
Преди да влязат вътре, Лусин се обърна към мен, стискайки портокала в ръцете си.
— Ще го запазя — каза тя. — Когато пак имаме кухня.
Очите ми се напълниха със сълзи.
Кимнах.
— Мисля, че това е чудесна идея.
Докато се прибирах у дома, осъзнах нещо. За мен портокалът беше просто плод.
Но за Лусин беше надежда.
И с цялото си сърце пожелах тя отново да приготвя своя чай с портокал.
