Моята съседка, откакто се помня, беше Ребека. Тя беше милата жена, която винаги правеше бисквитки за всяко дете в квартала и се грижеше всички да се чувстват обичани. За мен тя беше нещо повече от съседка – тя беше като семейство. Въпреки че никога не се беше омъжвала или имала деца, тя излъчваше топлина и доброта, които сякаш преливаха към всички около нея.
Стараех се да ѝ помагам с каквото мога – поддържах моравата ѝ, носех ѝ хранителни стоки и прекарвах време с нея, за да не се чувства самотна. Тя винаги ме посрещаше с усмивка и благодарност. Но преди два месеца забелязах, че е отслабнала значително.
„Ребека, трябва да отидеш на лекар“, настоях една вечер, докато ѝ помагах с вечерята.
Тя махна с ръка и се усмихна леко. „О, скъпа, вероятно просто възрастта ме настига.“
Но аз не можех да пренебрегна притеснението си. След известно настояване тя най-накрая се съгласи да посети лекар. Новината беше опустошителна – Ребека имаше терминален тумор и ѝ оставаха само няколко седмици живот. Сърцето ми се сви от болка. Не можех да си представя живота без нея.
Една съботна сутрин поливах цветята си, когато телефонът ми звънна. Беше Ребека. Гласът ѝ беше слаб, едва доловим.
„Маги… моля те, ела. Спешно е.“
Оставих всичко и веднага тръгнах към дома ѝ. Когато пристигнах, тя лежеше в леглото – по-слаба и крехка от всякога.
„Ребека, тук съм“, казах, хващайки студените ѝ ръце в моите. „Какво ти трябва? Искаш ли да се обадя на някого?“
Тя поклати глава бавно. „Не, скъпа. Просто имам нужда да направиш нещо за мен.“
„Всичко“, отвърнах без колебание.
Треперещата ѝ ръка посочи към нощното шкафче. „Отвори чекмеджето… извади дървената кутия.“
Направих каквото поиска и извадих малка кутия със старинен вид. „А сега я отвори“, прошепна тя.
Когато отворих кутията, ахнах. Вътре имаше снимка на бебе, малка болнична гривна и писмо. Погледнах я объркано.
„Какво е това?“ попитах с треперещ глас.
„Прочети писмото“, каза тя тихо.
С треперещи ръце разгърнах писмото и започнах да чета:
–
**„Скъпа моя Маги,
Ако четеш това писмо, значи моментът е настъпил да споделя най-дълбоката си тайна – истина, която пазих близо до сърцето си през всички тези години. Знам, че това ще те шокира и може би ще ти причини болка, но се надявам да разбереш любовта зад решенията ми.“**
–
Очите ми се замъглиха от сълзи. Погледнах към Ребека, но тя само кимна леко: „Продължавай.“
–
**„Преди години направих най-трудния избор в живота си. Бях млада и сама, носех дете без средства да му осигуря бъдещето, което заслужаваше. Това дете беше ти.“**
–
Думата „дете“ прониза сърцето ми като нож. Погледнах я невярващо.
„Маги,“ прошепна тя със сълзи в очите, „ти си моята дъщеря.“
–
**„Твоите родители – прекрасните хора, които те отгледаха – не можеха да имат деца. Те отчаяно искаха да дадат любовта си на едно дете. Когато им предложих теб със свито сърце, те обещаха да ти осигурят живот, изпълнен с любов и възможности.“**
–
В този момент всичко започна да придобива смисъл – защо Ребека винаги беше до мен като втори родител; защо винаги ме наблюдаваше с толкова обич.
–
**„Исках само едно – да те държа близо до себе си като съседка и приятелка, за да мога поне отдалеч да споделям радостта от израстването ти.“**
–
Писмото падна от ръцете ми върху пода като лист хартия във вятъра. Сълзите ми вече течаха свободно.
„През цялото това време… ти си била моя майка?“ прошепнах аз.
Ребека кимна със слабата си усмивка: „Обичам те повече от всичко на този свят.“
Прегърнах я внимателно: „И аз те обичам.“
–
По-късно разказах на родителите си за писмото. Те потвърдиха всичко – Ребека ги е помолила никога да не ми казват истината, за да имам нормално детство без объркване.
След смъртта ѝ осъзнах колко благословена съм била – имах две майки: една, която ми даде живот, и друга, която ме отгледа с любов и грижа. Ребека никога не ме напусна истински – тя беше там през цялото време като невидим пазител на моето щастие.
–
