Директорът на болницата ме уволни, защото лекувах бездомник – Бях шокирана, когато той се върна
Винаги съм вярвала, че всеки пациент заслужава уважение и достойно отношение.
Нямаше значение кой е той или откъде идва.
Затова станах медицинска сестра.
Исках да помагам на хората, независимо от тяхното минало или финансово състояние.
Една вечер в отделението влезе бездомник.
Името му беше Саргис и изглеждаше, че отдавна не е виждал добра храна или чисто легло.
Кашляше силно и видимо не беше добре.
Веднага започнах да го преглеждам, проверявайки жизнените му показатели и провеждайки бързи тестове.
Не очаквах сериозен медицински проблем, но беше ясно, че Саргис се нуждае от грижи.
Беше изтощен, дехидратиран и кашлицата му будеше притеснение.
Свързах го към венозна инфузия и назначих основни изследвания, за да изключа опасни заболявания.
Докато работех, забелязах, че моята ръководителка Лаура стои до вратата и ме наблюдава.
— Ани, — каза тя, приближавайки се. — Претоварени сме. Нямаме време да лекуваме него. Трябва да го изпишеш.
Замръзнах за миг.
— Той е болен. Нуждае се от помощ.
— Нямаме ресурси за това, — настоя тя. — Той няма да може да плати за лечението. Знаеш какво е положението.
Не можех да приема намеците ѝ, но отказах да изпиша Саргис.
Продължих да го лекувам. Той беше човек и заслужаваше същата грижа като всички останали пациенти.
По-късно същата вечер ме извикаха в кабинета на директора.
Господин Мартиросян ме чакаше с напрегнато изражение.
— Ани, чух, че си лекувала бездомник вчера — каза той с остър тон.
Кимнах, без да се поколебая.
— Да, лекувах го. Нуждаеше се от помощ. Какъв е проблемът?
— Проблемът е, — каза той, — че ние не лекуваме хора, които не могат да платят. Тази болница не работи по този начин. Трябваше да го разбереш.
Бях шокирана.
— Но той беше болен. Не можех просто да го оставя.
— Това е бизнес, Ани, — каза господин Мартиросян студено. — Рискуваш ресурсите ни. Налага се да те освободим.
Застанах неподвижно за миг, неспособна да повярвам на чутото.
Уволниха ме. Само защото помогнах на човек.
Това беше тежък удар.
Но не спорих. Събрах си нещата и напуснах, напълно разочарована от болничната система.
Седмици наред трудно намирах работа.
Новината се беше разпространила бързо и въпреки че някои колеги ме подкрепяха, това не беше достатъчно, за да си намеря ново място.
Но знаех, че съм постъпила правилно и нямаше да се извинявам за това.
Тогава неочаквано получих обаждане от господин Мартиросян.
— Ани, — каза той с по-мек глас, отколкото очаквах, — трябва да поговорим.
Бях изненадана.
— Какво има?
— Сгреших, — призна той. — Не разбрах, че просто си искала да помогнеш. Постъпи правилно. Извинявам се.
Замълчах за момент, опитвайки се да осмисля думите му.
— Тоест сега искате да се върна?
Той се поколеба, преди да отговори.
— Направихме грешка. Но най-важното е, че ни липсваш. Ти си добър професионалист, Ани. Не можем да си позволим да те загубим.
Задържах мълчанието си за миг и после отговорих:
— Господин Мартиросян, няма да се върна. В момента работя в друга болница и съм щастлива. Не мога да работя на място, където парите са по-важни от хората.
От другата страна на линията настъпи тишина.
После той въздъхна тежко.
— Разбирам, Ани. Наистина разбирам. Съжалявам.
Затворих телефона и изпитах едновременно облекчение и разочарование.
Облекчение, защото останах вярна на принципите си, но разочарование, защото знаех, че системата има още много да се промени.
Никога не се върнах в болница „Свети Григор“, и никога не погледнах назад.
В новата болница, където работех, всички пациенти получаваха еднакво внимание и грижа, независимо от финансовото си състояние.
Точно това беше мястото, където исках да работя — без да трябва да избирам между морала и професията си.
А господин Мартиросян?
Той повече не ми се обади, и честно казано, аз също не бих искала да го направи.
Научих важен урок: да правиш правилното нещо не винаги носи мигновена награда, но винаги си заслужава.
