Малките деца не умеят да лъжат. Затова, когато петгодишната Лиза вдигна телефона на баща си и прошепна: „Не мога да пазя тайни от мама“, майка ѝ, Лариса, застина. Тя грабна слушалката, а това, което чу след това, беше началото на едно преследване към горчивата истина.
Не мога да повярвам, че това се случва. Все едно е кошмар. Или паник атака. Може би и двете. Ако не го изрека, ще се пръсна.
Казвам се Лариса. На 35 съм, омъжена за Максим от шест години и имаме петгодишна дъщеря – Лиза. Тя е целият ми свят. Умна, любопитна и обича да ме имитира: преструва се, че отговаря на обаждания, пише списъци за пазаруване в стария ми телефон, дори се прави, че изпраща съобщения като някой изпълнителен директор. Това винаги ми се струваше толкова сладко.
До онази съдбоносна петък вечер.
Максим остави телефона си на кухненската маса, докато се къпеше горе. Аз бях в пералното помещение, заобиколена от чорапи и детски пижами, когато Лиза влетя вътре, стискайки телефона в малките си ръчички.
— Мамо! Телефонът на татко звъни!
— Нека мине на гласова поща, миличка — отговорих, без дори да се обръщам.
Твърде късно. Тя вече беше плъзнала пръст по екрана.
— Ало? — отвърна весело, поклащайки крачета. После се засмя. — Татко го няма. А кой е това?
Не обърнах особено внимание, докато… Лиза не замлъкна.
Тя никога не замлъква.
Вдигнах поглед. Главичката ѝ беше наклонена настрани, веждите – свити, устните – плътно притиснати, сякаш размишляваше.
После прошепна:
— Добре… но не мога да пазя тайни от мама.
Ледени тръпки полазиха гърба ми.
— Лиза? — приближих се и тихо попитах: — С кого говориш, съкровище?
Тя премига смутено, остави телефона и изтича навън.
Аз го грабнах, допрях го до ухото си и… замръзнах.
Женски глас – нисък, спокоен, с лека нотка закачка.
— Всичко е наред, скъпа — прозвуча в слушалката. — Татко и аз имаме много тайни. Бъди добро момиче и пази това между нас, добре?
Стиснах телефона толкова силно, че кокалчетата ми побеляха.
— Ало?! — Гласът ми беше остър, тревожен. — Коя, по дяволите, сте вие?!
Тишина.
След което… щрак. Линията прекъсна.
Стоях, докато сърцето ми блъскаше като лудо. Лиза ме дръпна за ръкава, но почти не го усетих.
Коя беше тя? Защо се обаждаше на мъжа ми? И защо говореше с детето ми, сякаш я познава?
Обърнах се към Лиза.
— Миличка, какво ти каза тази жена?
— Просто попита дали татко е вкъщи. Казах „не“. — Тя се замисли и добави: — После каза, че ще се видят довечера.
Телефонът едва не падна от ръцете ми.
А после чух стъпките на Максим по стълбите.
— Лиза, къде избяга? — Гласът му беше съвсем нормален. Все едно НИЩО НЕ СЕ Е СЛУЧИЛО.
Лиза се обърна към него, напълно спокойна.
— Татко, звъня ти някаква жена.
Максим влезе в кухнята, разтърсвайки мократа си коса. Дори не ме погледна, преди да вдигне телефона си.
— Да?
Наблюдавах го внимателно.
— Да. Непознат номер.
Той дори не мигна.
— Вероятно спам.
Усмихнах се напрегнато.
— Да. Вероятно.
Но в стомаха ми се сви студен възел.
Максим надникна в екрана, твърде бързо, сякаш дори не чете.
— Имам среща довечера — измърмори, прочиствайки гърлото си. — По работа.
Гласът ми потрепна.
— Среща? В петък вечер?
И тогава стана нещо.
Пауза.
Мъничка. Почти незабележима. Половин секунда съмнение. Една сянка в очите. Едва доловимо задържане на дъха.
После се съвзе, без да срещне погледа ми.
— Важен клиент. Не мога да я отложа.
Дарих го с топла усмивка.
— Разбира се.
А десет минути по-късно взех ключовете и тръгнах след него.
Максим не отиде в офиса. Дори не беше близо.
Той се срещна с жена.
— Кой, по дяволите, е ТЯ?! — изсъсках.
Максим пребледня.
— Лариса?!
А жената… се усмихна.
— О. Значи ти си съпругата.
Гледах само него.
— КОЯ Е ТЯ?!
Максим прокара ръка по лицето си.
— Лариса… това е сестра ми.
Светът замря.
— Какво?
Жената наклони глава.
— Изненада. Аз съм семейната тайна.
— Но… сестра ти е мъртва. Сам ми каза.
Тя се засмя горчиво.
— Това ли ви казаха?
Максим кимна, гласът му пресипнал.
— Лариса… сестра ми не е мъртва. Тя избяга.
И тази нощ, след часове разговори, след сълзи и истини, ние вече не бяхме просто съпруг и съпруга.
Бяхме семейство, което се преоткри.
А Лиза получи леля, която дори не подозираше, че съществува.
