85-годишна дама празнува рождения си ден сама в старчески дом, докато непозната жена не я изненадва – История на деня
Госпожа Норис беше убедена, че ще празнува 85-ия си рожден ден сама, както през последните няколко години. Но този път я очакваше изненадващ гост от миналото.
На вратата на стаята ѝ имаше три балона и износен транспарант „Честит рожден ден“, който едва се държеше на конец.
„Какво значение има? Не съм гимназиален учител, а децата ми няма да ми направят голяма изненада. Този живот е далеч зад мен!“, мислеше си госпожа Норис, докато влизаше в стаята си. Тя взе книгата изпод възглавницата си, отвори я внимателно на отбелязаната страница и започна да чете.
Но буквите се размазваха пред очите ѝ и тя не можеше да проследи какво се случва с любимия ѝ герой. Зрението ѝ отново я предаваше. С въздишка затвори книгата. „Без да мога да чета, как ще преживея остатъка от живота си?“
За другите възрастни хора в дома това не беше голям проблем – те намираха утеха в гледане на телевизия, игра на бинго или дълги разходки, обсъждайки семействата си. Но за госпожа Норис книгите бяха единственото бягство от реалността. Още като дете тя тайно вземаше книги от библиотеката и ги четеше в училищния автобус, връщайки ги на следващия ден точно както ги бе намерила.
Любовта ѝ към литературата я свърза с г-н Норис – нейния съпруг и сродна душа. Те се запознаха в старо книжно кафене, където двамата четяха различни копия на една и съща книга. След година и половина четене и романтика те се ожениха в градската библиотека.
Любовта им устоя на времето и трудностите. Г-н Норис посвещаваше всяка своя поетична книга на нея: „Това, което правя като писател, никога няма да се сравни с твоята работа като учител“, казваше той.
Но днес, на 85-ия си рожден ден, госпожа Норис усещаше липсата му болезнено. Бяха минали седем години откакто той почина, държейки ръката ѝ, докато тя му четеше любимото му стихотворение за стотен път.
Мислите ѝ бяха прекъснати от познато почукване на вратата. Две жени – Нанси и Натали – стояха отвън с картонени парти шапки и скромен сладкиш с горяща свещичка.
„Хайде, бабче! Издухай свещичката!“, настоя Нанси с усмивка. Госпожа Норис го направи с усмивка, но преди да успее да благодари, още едно почукване привлече вниманието им.
Млада жена влезе с усмивка: „Госпожо Норис! Честит рожден ден! Аз съм Даяна Фентън.“
Името звучеше познато, но госпожа Норис не можеше да го свърже веднага. Даяна обясни: „Бях във вашия клас по литература през 1993 г. Вие настояхте родителите ми да ме изследват заради честите ми заболявания. Така открихме тежък диабет тип 2.“
Сълзи напълниха очите на госпожа Норис, когато спомените нахлуха. Тя си спомни как организира фондова кампания в училище, за да помогне на семейството на Даяна да купи необходимите лекарства.
„Ако не бяхте вие, нямаше да съм здравата майка на две деца, която съм днес“, каза Даяна със сълзи от благодарност.
Даяна заведе госпожа Норис до библиотеката. Когато вратата се отвори, група бивши ученици изскочиха от рафтовете с книги и извикаха: „Честит рожден ден!“
Този ден госпожа Норис се почувства млада отново – заобиколена от хората, чиито животи бе променила със своята доброта и отдаденост.
Какво можем да научим от тази история?
Никога не забравяйте хората, които са оформили живота ви. Години минават, но благодарността остава.
Покажете любов към учителите си. Един прост жест може да осмисли техния ден.
Споделете тази история – тя може да вдъхнови някого!
