Чаках търпеливо. Всеки техен визит беше пропит с фалшива загриженост: „Мамо, как си? Да ти донеса нещо? А помисли ли какво ще стане с къщата?“
Усмихвах се, кимах, а отвътре все повече се убеждавах, че съм взела правилното решение.
Те още не знаеха, че отдавна съм направила завещание. Но в него няма нито имената им, нито дял от наследството. Цялото си имущество – къщата, парите, вилата – оставих на този, който наистина се грижеше за мен през последните години.
Това беше съседката ми, леля Стоянка – проста жена, която никога нищо не е искала, но винаги ми е помагала: носеше ми лекарства, готвеше ми супа, стоеше до мен, когато ми беше зле.
Денят, който моите „грижовни“ деца чакаха толкова дълго, най-накрая настъпи.
Адвокатът ще прочете завещанието. И вече си представям лицата им – как усмивките ще изчезнат, как тонът им ще се промени. Най-накрая ще разберат, че годините преструвки са били напразни.
