Зоя цял живот беше учителка, но сега беше принудена да продава зеленчуци на пазара заради малката си пенсия. Зет ѝ доведе нова жена в апартамента си, а дъщеря ѝ се върна при майка си с детето. Зоя ѝ помагаше с каквото можеше.
— Мамо, неудобно ми е пред теб. По цял ден си на градината или на пазара, — казваше Еля. — По-добре си почини малко.
— Нищо, дъще, докато имам сили, ще ти помагам с внука. Вие също не стоите настрана. Половината градина за няколко дни прекопахте.
— Сама нямаше да се справя — отговаряше жената. — А на Алиса трябва нови обувки за училище. Не може да ходи със старите.
Така си живееха, помагайки си една на друга. Вярваха, че и на тяхната улица ще изгрее слънце някой ден. Разбира се, ако Еля можеше да върви по чуждите глави, нямаше да се измъчва сама.
Една сутрин Зоя Фьодоровна отиде на пазара. Имаше добри места и много купувачи. Това беше забелязано и от другите продавачи, сред които беше и познатата ѝ, бившата учителка Людмила.
Тя безцеремонно зае мястото на Зоя.
— Какво толкова спиш? — подхвърли тя. — Извинявай, но вече заех твоето местенце. Ще ми отнеме час да се подготвя и още един да подредя. Така че ще трябва да си намериш друго място днес.
Зоя не се скара с нея – това не беше в характера ѝ. Намери си място наблизо и подреди стоката си…
Оказа се, че съседката ѝ също продаваше наблизо.
— Как е зет ти? Не се е върнал? — поинтересува се Таня.
— Не се е върнал — въздъхна Зоя. — Вече има нов живот.
— Днешните млади не искат семейство и деца, искат да живеят за себе си. Моето момче още не се е оженило, все по планините броди — сподели съседката.
Докато си говореха, времето мина неусетно.
Следобед на пазара се появи млад мъж, облечен в странни дрехи.
— Това да не е затворник? — прошепна Людмила, а останалите търговци изплашено го загледаха.
Мъжът се приближи до сергията на Зоя. Бръкна в джобовете си и попита:
— Лельо, нямам никакви пари. Мога ли да взема няколко ябълки на вересия?
— Вземи, какво толкова — отвърна тя нехайно. — Но защо един млад мъж като теб няма пари?
— Наложи ми се да се прибирам вкъщи от… не толкова приятни места — сви рамене той.
— Не се плашете, не съм убиец. Постъпих глупаво заради една жена и се озовах в затвора.
— А семейството ти? Не могат ли да ти помогнат? Защо пътуваш сам?
— Могат, но ми е неудобно да им звъня. Искам да им направя изненада.
— А далеч ли е домът ти?
— Да, дълъг път ми предстои…
След малко бившият затворник се отдалечи. Гарата беше недалеч от пазара. Зоя го видя да говори с някакъв шофьор, а след това той отново се върна при нея.
— Лельо, заеми ми малко пари, иначе няма да мога да се прибера у дома. Не се притеснявай, ще ти ги върна, когато заработя — помоли той с умоляващ поглед.
— Колко ти трябват?
— Хиляда.
Зоя, под недоумяващите погледи на останалите продавачи, му подаде банкнотата.
— Не може да вървиш пеша. Вземи, — каза тя.
— Огромно благодаря! Ще ви ги върна, обещавам! Аз съм Паша. А вие как се казвате?
— Зоя Фьодоровна.
— Благодаря, Зоя Фьодоровна! — повтори той и се отправи към автобуса.
— Зоя, каква глупачка си! Никога няма да ти ги върне! — възмути се съседката ѝ.
— Трябва да си помагаме един на друг. Не сме зверове, — оправда се Зоя.
— А той какво е? Затворник. Затворникът си остава затворник, независимо къде се намира!
Зоя махна с ръка и си събра стоката.
Към уикенда Еля се разболя и вдигна температура. Майка ѝ набра билки от градината и се опитваше да я лекува. Вечерта внучката ѝ се приближи с книжка в ръце и я хвана за ръкава.
— Бабо, прочети ми приказка!
— Разбира се, мила! — каза възрастната жена, погалвайки я по главата.
Навън заваля дъжд. Под звука на пукащите дърва в печката, Еля подреждаше масата за вечеря. Семейството се събираше около нея. Изведнъж някой почука на вратата.
Жените се спогледаха – никой не очакваха.
— Може ли? — каза непознат мъж, отваряйки вратата.
Зоя го погледна внимателно и веднага си спомни.
— Паша?!
— Да, аз съм, Зоя Фьодоровна. Извинете, че не върнах веднага дълга си. Напоследък ми се струпаха доста неща.
— Ако не бяха очите ти, нямаше да те позная! — засмя се възрастната жена. — Направо си се преобразил! Облякъл си костюм, обръснал си се…
— Присъединете се към вечерята ни! — предложи гостоприемно Еля, леко засрамена.
На масата Паша разказа историята си – как несправедливо бил осъден на три години затвор.
— Сега отново се върнах на работа като завеждащ. Така че, ако някога ви потрябва помощ, заповядайте в моята клиника — завърши той, отправяйки поглед към Еля.
А седмица по-късно пред дома на Зоя спря позната кола. От нея слезе Павел с огромен букет цветя.
— Дъще, виж през прозореца! Женихът ти е дошъл! — възкликна майка ѝ, надниквайки зад завесата.
— Сватба ще има скоро!
— Така ли? Значи и на нашата улица изгря слънце! — засмя се Еля, притискайки малката Леси към гърдите си.
Съдбата обича добрите хора
Сватбените приготовления започнаха веднага. Паша, както бе обещал, не само върна дълга си, но и помогна на Зоя и Еля финансово. Оказа се, че след освобождаването си бързо е успял да възстанови доброто си име в медицинската сфера и сега отново работеше като завеждащ клиника.
— Мамо, дори не мога да повярвам! — казваше Еля, докато преглеждаше булчинската си рокля. — Все още се страхувам, че това е просто сън.
— Не е сън, дъще — засмя се Зоя. — А ако е, значи е най-хубавият сън, който някога сме сънували.
Павел всеки ден идваше да им помага. Беше купил мебели за стаята на малката Алиса, донесе много дрехи и учебни пособия за първокласницата.
— Не е нужно да правиш всичко това, Паша — въздъхна Еля една вечер, когато той носеше още пакети с покупки.
— Нищо не е прекалено, когато става въпрос за семейството ми — отвърна ѝ той, гледайки я топло.
В деня на сватбата слънцето грееше ярко, сякаш благославяше новото начало. Цялото село се събра да ги поздрави.
— Зоя, гледай какво хубаво момче си имаш за зет! — прошепна ѝ съседката Таня, стискайки ръката ѝ.
— Бог ни изпрати добро време, добри хора и добър мъж за дъщеря ми — каза Зоя, бършейки сълзите си от радост.
Но съдбата не беше приключила с изненадите.
Няколко месеца след сватбата, в навечерието на Коледа, вратата на дома на Зоя отново се почука. Тя отвори и застина на прага. Там стоеше дъщеря ѝ със сияещо лице, а зад нея Паша с широка усмивка.
— Мамо, ще ставаш баба още веднъж! — възкликна Еля.
Зоя се разплака от щастие и ги прегърна силно.
— Виждаш ли, мамо? — прошепна Еля. — Съдбата винаги намира начин да възнагради добрите хора.
Зоя стисна ръцете им, погледна към небето и прошепна:
— Благодаря ти, Господи…
И наистина – когато даваш доброта, тя винаги се връща към теб. 🌿✨
