Изгоних сина си, снаха си и трите си внучета от апартамента си. Дадох им точно един ден да си съберат нещата и да напуснат дома ми. И изобщо не съжалявам 😢.
Когато съпругът ми, Орест, си отиде от този свят, не очаквах, че ще ми бъде толкова трудно да остана сама. Работихме заедно години наред, подредихме си кътче от света и мечтаехме как ще изживеем старините си там.
Но не беше писано. Орест вече нямаше сили, а въпреки усилията на лекарите, сърцето му не издържа.
След смъртта му усетих огромна празнина в живота си. Но скоро синът ми ми предложи да се преместят при мен. Каза, че ще ми е трудно сама и че, ако са наблизо, ще ми помагат, когато имам нужда. Съгласих се.
Синът ми и жена му нямаха собствено жилище и живееха под наем. След сватбата им се родиха три деца и всичките им пари отиваха за семейството.
Надявах се, че като имам децата и внуците си близо, ще успея да запълня тази празнина. Но животът с тях се оказа непоносим. Децата постоянно викат, искат внимание, а аз не мога да си почина.
Шум, крясъци, тичане от сутрин до вечер – всичко това се превърна в истински кошмар за мен. Снахата, макар и добра жена, не смогва с децата и домакинството. Винаги е разхвърляно – играчки навсякъде, вещи пръснати из целия апартамент, а аз винаги съм обичала реда.
Един ден не издържах и казах на сина си, че е време да си намерят свой дом. Той е зрял мъж и според мен е дошъл моментът да поеме отговорност за семейството си.
Синът ми се ядоса и ми каза, че в апартамента ни има място за всички и че няма да се изнасят. Но аз му заявих категорично, че имам нужда от спокойствие, че ми е писнало от шум и безпорядък.
Той се обиди. Дори стигна дотам, че подаде документи, за да иска дял от апартамента, но с помощта на добър адвокат успях да защитя правата си върху жилището. След това си събраха нещата и се върнаха в наетия си апартамент.
Сега аз съм лошата… Но наистина ли е така?
