Николай Степанович отново не беше спал цяла нощ. Старият егерь страдаше от напреднал радикулит. И ако не беше мехлемът, който съседката Анна Петровна приготвяше по специална рецепта, Степанович дори нямаше да може да стане от леглото.
Но така – с мъка, стиснал зъби от болка, той все пак се надигна и се дотътри до прозореца. Погледна навън и не се изненада. Радикулитът му беше по-добър от който и да е телевизионен метеоролог.
Ако гърбът го болеше – значи времето щеше да се развали. Така и стана. Есенният дъжд ръмеше безспир.
Пътищата се бяха превърнали в кални капани, а в гората се беше настанила студена, неприятна влага. Егерьът кимна на верния си пес Валдай.
– Какво, приятелю? И на теб не ти се ходи на работа, а?
Кучето го погледна с умните си, всичко разбиращи очи, тихо излая и размаха опашка.
Знаеше, че дори и в дъжд егерьът щеше да отиде в гората – работа винаги имаше. А без куче – никъде.
Николай Степанович бе намерил Валдай преди седем години в гората. Песът лежеше на поляната, облян в кръв, без дори да скимти – покорно приемаше съдбата си. Егерьът го прегледа и разбра – разярен глиган го беше разпрал с бивните си в честна схватка и си беше заминал.
Ловците не пожелаха да се занимават с ранения си помощник, но и не го застреляха. Просто го оставиха да умре сам в гората.
Но старецът не го подмина – излекува го, изхрани го, а после така и не можа да се раздели с него. Нарече го Валдай.
Песът беше изключително умен, умееше да надушва всякакъв дивеч. Ако в обсега на острото му обоняние попаднеше катерица, заек или вълк – мигновено застиваше в стойка и, тихо скимтейки, чакаше заповед от стопанина си.
Да гони бързо вече не можеше – цял живот остана куц. Но беше истински майстор в откриването на летящите катерици, които се криеха по клоните.
Освен верния Валдай, в дома на Николай Степанович вече никой не живееше. Любимата му съпруга, Глафира Афанасьевна, си беше отишла преди години – предаде я сърцето. А дъщеря му… от година нямаше никаква вест от нея…
