Като посрещна камиона, Антонина показа на товарачите къде да занесат цимента, боята и другите строителни материали. Докато времето беше топло, тя реши да направи малък ремонт на старичката си къща. И наистина ѝ трябваше спешно освежаване, защото основите вече бяха започнали да пропадат, а покривът се проби още миналата есен. За щастие, закованият шифер все още я спасяваше от проливните дъждове.
В този момент при нея се приближи съседката.
— Привет, Тоня! Все се занимаваш с твоята барачка? Голям късмет ти е, въртиш се като катерица в колело!
Като разбра, че съседката няма да миряса, Антонина я попита направо:
— Искаше ли нещо или просто си дошла да побъбрим?
— Да, точно така, по работа идвам. Слушай, Тоня, заеми ми пет стотачки до заплата. Моят Костик купил някакви части за колата, да не дава Господ, а вкъщи и хлябът вече свърши. Само за три дни ги искам — ще ти ги върна със сигурност!
Антонина се усмихна леко и отвърна:
— Ей, погледни я ти, точно на мен дойде да искаш. Между другото, парите не ми падат от небето. Ако си забравила, аз съм многодетна майка и разходите ми са много по-големи, отколкото твоите.
Съседката доби жален вид, но Тоня все пак се съгласи да ѝ даде парите.
— Добре, влизай да ти дам нещо. Имам малко настрани за черни дни. Но внимавай с връщането — сама виждаш, че ремонтът ми върви и всяка стотинка ми е ценна.
Марина едва не се прекръсти.
— Честна дума, Тоня, ще се върна при теб точно след три дни. Между другото, какво правеше вчера Фьодор Иванович при теб? Да не сте намислили нещо? Той още не е чак толкова възрастен, даже е в разцвета на силите си.
Антонина разбра накъде бие съседката.
— Не говори глупости, Марин. Не става дума за такива работи. Просто обсъдихме една допълнителна работа. Той имал добър клиент и ми предложи да участвам. А ти, Врано, веднага си видяла нещо и почваш да го раздухваш из цялото село. Стига, Марин, не си разваляй репутацията, докато още се държа добре с теб.
— И защо ми е мъж на тия години? Скоро ще навърша четиридесет и пет. И сама се оправям доста добре. Ето, и децата ми помагат.
В този миг на прага се появиха синовете ѝ. Най-големите двама бяха с малка разлика и учеха в техникум, а по-малкият все още беше ученик. Имаше и дъщеря, но тя бе излязла да купи хляб от селмагa. Поглеждайки децата си, Антонина добави:
— Ето защо не се занимавам с глупости — нямам време за това. В собствената къща винаги има какво да се прави — ту чистене, ту готвене, а сега и ремонт. Между другото, не искаш ли да се присъединиш?
Марина поклати глава отрицателно:
— Не, по-добре мислено ще ти пожелая успех в тоя тежък труд.
Като влезе набързо в къщата, Антонина се върна с няколко банкноти в ръце.
— На, вземи. Кажи на Костик да не се скатава. Нашият фермер, Петър Василиевич, скоро набираше бригада за командировка. Защо твоят мъж отказа? А после не знае откъде да вземе пари за резервни части. Такива хора са се навъдили — имат възможност да припечелят, а не щат. Добре, Марин, няма повече да те задържам.
После се обърна към синовете си и нареди:
— Така, момчета, вземайте инструментите и почвайте да изстъргвате стените. Като се върне Олeся, ще ви помогне. А аз малко по-късно ще забъркам сместа и ще шпакловаме.
Това е истинският живот на една многодетна майка: винаги има с какво да се заемеш, няма място за мързел и безделие. Антонина живееше от няколко години сама с децата си в тази порутена къща след пожара. Преди това всички живееха в просторния ѝ родителски дом, но в един миг изгубиха всичко. По чудо никой не пострада, ала къщата изгоря до основи, повличайки със себе си и всички други пристройки. Трябваше да започнат живота си от нулата, но мъжът ѝ Андрей не издържа на този товар и избяга надалеч. Никой не знае къде е сега.
Злите езици говореха, че той си намерил любовница, която нямала такива житейски проблеми, и така бил свободен от бащините си задължения. Наложи се Антонина сама да се бори и да издържа семейството, като успя да измоли от администрацията някакъв покрив над главата им. Дадоха им стара изоставена къща с полуразрушена баня в покрайнините на селото, обещавайки, че по-късно ще им намерят нещо по-добро. Но дотам.
Отначало Тоня се плашеше, че децата ѝ ще тъгуват за баща си, но се оказа, че майката е най-близкият им човек. Те не говореха лошо за баща си, просто се правеха, че не е съществувал. Особено най-големият син махна от къщата всички снимки на „горе-таткото“, както му викаха, и никой не го укори — беше ясно, че така е най-добре.
Когато съседката Марина си тръгна, по-малкият син се приближи към майка си:
— Мамо, на леля Марина ли ѝ свършиха парите?
Антонина го погали по главата:
— Какво ти пука, Миша, по-добре иди да помагаш на братята ти. Вече стържат стените. Не бива да се бъркаш в делата на възрастните.
В същото време добре разбираше, че Марина е излъгала за частите. Слуховете носеха, че мъжът ѝ бил запален по хазарта и там профуквал заплатата си. Но тя, разбира се, не иска да злепоставя собствения си съпруг, затова го оправдава с някакви кола-части. Антонина въздъхна тежко:
— Добре, това са си нейни проблеми. Щом ѝ харесва, да си живее така. Както казват, „чуждото семейство е тъмна стая“ — не е човешко да се месиш.
Към привечер работата по стените беше свършена.
— Браво, навреме се справихте — каза Тоня. — Олeся, ела да сготвим вечерята, а момчетата да затоплят банята.
Синовете послушно излязоха, а Антонина, останала в кухнята с дъщеря си, я попита:
— Как вървят нещата с Дима? Сериозно ли е? Разбирам, че още се водите приятели, но времето лети и трябва да мислиш за бъдещето.
Олеся седна на стол и отвърна тихо:
— Всичко е наред, мамо. В това отношение не бързаме. Но защо ме питаш?
Антонина я погледна в очите и каза:
— Не искам да повтаряш моите грешки. Сама разбираш за какво говоря. Баща ти се оказа предател, а отвън не му личеше. Външно беше примерен семеен човек, а вътре в него се спотайваше змей-изкусител. Затова започнах този разговор — внимавай да не сбъркаш и мисли няколко крачки напред.
Може да се разбере тревогата ѝ, тъй като тя искаше само най-доброто за децата си. Скоро дойдоха синовете и казаха, че банята ще е готова след час. Докато Антонина им приготвяше чисти дрехи, Олеся извади от шкафа малка кутийка и започна да я почиства от невидима прах.
Като влезе в хола и я видя, Тоня наклони глава:
— И тук ли реши да чистиш? Няма прах, аз сама минах скоро. Знам, че все още ви е любопитно за какво взех медал.
В този миг синовете ѝ също влязоха в стаята.
— Да, мамо, нали никога не си ни разказвала за това. Колко пъти сме те питали, а все мълчиш.
Антонина седна на дивана, отвори кутийката и им показа медала. Като го видя, сякаш я полазиха тръпки.
— Това е за спасяване на човек. Бях само на шестнайсет, но се отнасях сериозно към всичко. Поднесох му втори живот. Сякаш сам Бог ми рече да го направя.
После пак прибра медала:
— Всъщност това е всичко, което мога да ви кажа. Надявам се, че сте доволни и няма да ме разпитвате повече?
Децата ѝ кимнаха.
— Добре. Сега вървете в банята, а аз с Олeся ще отидем след вас. И не забравяйте да приготвите брезови клонки — да се попарим малко.
Момчетата отново излязоха. Антонина и дъщеря ѝ останаха още няколко минути в мълчание. Не беше ясно какво се върти в главата на майката, а Олеся имаше чувството, че не е чула всичко и че майка ѝ скрива нещо умишлено. Но реши да не досажда с въпроси и се зае да бели картофи. След малко Антонина се присъедини към нея, но по лицето ѝ се виждаше, че все още е погълната от спомените за онова събитие.
След вечерята Тоня похвали децата за старанието и грижата им:
— Запомнете, деца, че в бъдеще никой няма да ви подтиква насила. Разбира се, няма да ви изоставя, но и вие трябва да се стремите към самостоятелност.
Олеся отговори от името на всички:
— Благодаря, мамо, че се грижиш за нас. Ценим това и много ни е скъпо.
Тоня кимна в знак на одобрение:
— Е, направихме добро дело днес. Надявам се да не е последното в този живот.
След като събраха и измиха съдовете, Олеся се въздържа от по-нататъшни въпроси за медала, въпреки че любопитството ѝ не ѝ даваше мира. Но предпочете да не създава неловка ситуация. Пожела им лека нощ и Антонина се оттегли в стаята си. Дълго не можеше да заспи, въртеше се, сякаш лежеше върху иглички. Олеся го усети, но не се осмели да влезе при нея.
На сутринта при тях дойде кметът на селото и помоли Антонина да прати момчетата ѝ на няколкочасова работа.
— Ще е само за три часа и ще получат прилично заплащане. А и за теб ще е от помощ, нали правиш ремонт. Може дори да не бъркаш в джоба си за материали. И между другото, ела при мен след час — имаме да си говорим.
Антонина го погледна въпросително, но той само махна с ръка и каза:
— Ще ви чакам в колата. И вземете кофи.
След петнайсетина минути заминаха, а Тоня с дъщеря си решиха да се захванат със стирката. Докато накисваше прането в леген, Антонина ѝ каза да го почне след половин час, а тя самата отиде до общината.
Кметът се позабави, но когато дойде, изведнъж заяви с приповдигнат тон:
— Вече е време да се местиш с децата в по-удобна къща. Няма да крия, че ще се почака малко. Дори ще ви покажат по телевизията, но повярвай, струва си.
Антонина не знаеше какво да каже:
— Толкова бързо ме хванахте неподготвена, Генадий Семьонович… А какво ще кажа на децата? Може пък да не се съгласят…
— Ти си решаваш какво да им кажеш. Но знай, че всички се стараем заради теб. Ти си многодетна майка и заслужаваш по-добри условия. Да, признавам, трябваше по-рано да го свършим, но ето че сега се появи възможност.
Щом настоява, Тоня се съгласи. По време на снимките ѝ задаваха какви ли не въпроси. В края на предаването обявиха акция за събиране на средства за ново жилище. Всъщност кметът спокойно можеше да ѝ помогне и без телевизионна показност, но не го направи. Наложи се Антонина да участва в нещо като цирково представление, ала всичко свърши и те се прибраха благополучно.
Оставаше да чакат дали ще се събере необходимата сума. Антонина не хранеше големи надежди: „Защо някой да помага, като всеки си има предостатъчно проблеми?“ Тя само се подсмихна на усилията на кмета, но не му го каза в лицето. Все пак той полагаше някакви грижи, макар и колкото да отбие номера.
Минаха два дни и Тоня вече беше забравила за телевизията, когато внезапно рано сутринта дотича Генадий Семьонович, размахвайки ключове:
— Хайде, Тонька, събирай се и извикай децата! Днес имате празник!
Децата също се слисаха — не бяха виждали кметът да се държи толкова шумно и въодушевено.
— Напред, не се бавете! Скоро ще имате новоселие!
Когато стигнаха пред една голяма, хубава къща, той заяви тържествено:
— Моля, заповядайте в новото си жилище! Вече е ваше! Документите са почти готови!
Антонина не можеше да повярва на очите си:
— Но как, Генадий Семьонович? Та ние съвсем наскоро бяхме по телевизията…
Кметът сви рамене:
— Намери се един меценат, който ви купи този дом. Между другото, скоро ще дойде и той.
Щом влязоха вътре, Тоня видя на кухненската маса бележка с няколко думи:
„Благодаря за втория живот!“
Тя не издържа, скри лицето си и се разплака. Децата се втурнаха към нея:
— Мамо, какво ти е? Защо плачеш?
Тя им показа бележката:
— Той си спомни за мен и ме намери… след толкова години!
Всички гледаха невярващо, а Антонина поясни:
— Това е подарък от човека, когото спасих, когато бях на шестнайсет. Извадих го от кладенец на топлопровода. Нали питахте защо получих медал? Ами защото намерих вътре кутия с бебе. Явно безотговорни родители са се опитали да го изоставят. После настана голяма суматоха, взеха го в приют, а на мен ми дадоха медал и грамота.
Тъкмо изрече последните думи и на вратата се появи един мъж:
— Антонина Георгиевна, вие заслужавате не само тази къща, а и много повече. Ще направя всичко, за да не ви липсва нищо.
Като седна на стол, той продължи:
— Казвам се Валера, така ме нарекоха в дома. Като пораснах, започнах да се интересувам къде са родителите ми. От една възпитателка разбрах, че отдавна са се изгубили. Много страдах, но тя ми показа този медальон и сподели, че има един човек, който буквално ми е дал втори живот. Казвала се Антонина. И съвсем наскоро ви видях по телевизията, видях на децата ви същите медальони и разбрах, че вие сте моята спасителка.
Синовете и дъщерята на Антонина се спогледаха:
— Мамо, значи това си ни спестила! Това е истинска героична постъпка!
Валера им разказа как след детския дом работил упорито, развил собствен бизнес и станал доста заможен. Въпреки че някои го наричат „милионер“, той се чувства обикновен човек, просто при пари. Антонина още беше в шок — толкова много събития в един ден и да получи толкова щедър подарък от спасеното някога бебе…
Тя избърса сълзите си и му протегна ръка:
— Благодаря ти, Валера! Честна дума, не вярвах, че ще ме намериш.
Той ѝ подаде документите и отвърна:
— А аз направо трябва да ви се поклоня. Ако тогава не бяхте вие и вашата съвест, кой знае къде щях да съм сега.
Покрай разговора двамата съвсем бяха забравили за кмета, който стоеше настрани и слушаше. Валера му благодари, че е помогнал да се организират снимките:
— Оказа се добра идея. Ако не беше това предаване, нямаше да я намеря.
След което посегна да свали медальона си и да ѝ го даде, но Тоня го спря:
— Остави го при себе си. Животът е дълъг и не се знае какво ни чака занапред. Макар и да не вярвам особено в поличби, направих такива медальони и за децата си.
Не мина много време и всички съседи се събраха да поздравят Антонина и децата ѝ за новия дом. Валера помогна с преместването и дори им купи голяма кола, за да може някой от по-големите синове да вземе шофьорска книжка и да вози цялото семейство. Така неочакван късмет се появи в живота им. Кой би помислил, че някогашното бебе ще стане богат мъж, ще намери спасителката си и ще ѝ се отблагодари от сърце?
Каквото и да се говори, случва се и след много години съдбата да върне добрите ни постъпки. Само трябва първо да ги извършим, за да заслужим наградата. Антонина не подмина онова безпомощно дете и му спаси живота, като направи всичко по силите си, за да може то да живее.
