Когато Давид покани Пенелопа с ентусиазъм на парти в разкошното имение на шефката си, тя видя в това възможност отново да се сближи с него.
Но в течение на вечерта един малък детайл показа, че Давид вече е бил в това имение.
Това подозрение доведе до разкриването на тайни, които щяха да разтърсят света на Пенелопа.
Беше просто един обикновен четвъртък вечер, а Пенелопа беше заета в кухнята, с ръце, покрити с брашно, докато печеше бисквити за петгодишния им син Дерик.
Кухнята беше изпълнена със сладкия аромат на ванилия и шоколад, а Дерик, изпълнен с енергия, беше наблизо и работеше върху картина, която повече приличаше на цветна бъркотия, отколкото на разпознаваем динозавър.
„Мамо, виж моя динозавър!“ – извика гордо Дерик и ѝ подаде своята творба.
Пенелопа се засмя и разроши косата му.
„Страхотно е, скъпи! Ставаш все по-добър!“
В този момент входната врата изскърца, и Давид влезе – изглеждаше елегантен в костюма си, но носеше познатата тежест на умората върху раменете си.
Той хвърли куфарчето си близо до вратата и разхлаби вратовръзката си – гледка, която някога караше сърцето на Пенелопа да бие по-бързо, но сега предизвикваше у нея само копнеж по миналото.
„Хей, Пен. Дерик,“ каза той с лека усмивка.
„Тате!“ – извика Дерик и се затича към него.
Давид го вдигна и го завъртя във въздуха, както всяка вечер.
„Как ти мина денят?“ – попита Пенелопа, опитвайки се да направи гласа си лек и изпълнен с надежда.
„Имам добри новини,“ каза Давид и очите му заблестяха, докато вадеше покана от джоба си.
„Лаура организира рожден ден този петък и е поканила най-добрите си служители и техните половинки.
Това е нашата покана за имението ѝ.“
Пенелопа усети малка искрица надежда.
Това можеше да бъде една хубава вечер – шанс да прекарат време заедно.
„Парти? В имение? Звучи прекрасно. Трябва да намерим бавачка за Дерик.“
„Вече съм уредил. Мария каза, че може да го гледа,“ отговори Давид и ѝ даде бърза целувка по бузата.
„Ще бъде страхотно, Пен. Най-накрая ще видиш част от моя свят.“
Пенелопа се усмихна, без да подозира колко драстично този свят скоро ще се промени.
Петъчната вечер дойде, и когато Пенелопа застана с Давид пред имението на Лаура, не можа да не се възхити на огромната сграда.
Мястото беше като от приказка – с внушителни колони, перфектно поддържани градини и светлини, които караха цялото имение да блести като дворец.
„Никога не съм била в такава къща,“ прошепна Пенелопа на Давид.
„И аз не съм,“ отговори той с широко отворени очи.
Оставиха палтата си на истински иконом и докато Пенелопа поглъщаше с поглед разкошната обстановка, си спомни, че беше обещала на Мария да ѝ се обади, когато пристигнат.
Тя извади телефона си, но видя, че батерията е изтощена.
Обърна се към Давид и протегна ръка.
„Може ли да използвам телефона ти? Трябва да проверя как е Дерик.“
„Разбира се,“ каза Давид и ѝ го подаде без колебание.
Пенелопа погледна екрана и замръзна.
Телефонът вече беше свързан с Wi-Fi мрежата – „Имението на Лаура“.
Стомахът ѝ се сви – не от вълнение, а от безпокойство.
Защо телефонът му вече беше свързан? Той каза, че никога не е бил на такова място.
Защо би лъгал за това?
„Всичко наред ли е?“ – попита Давид, забелязвайки колебанието ѝ.
„Да, просто… тази къща е невероятна,“ отговори тя, насилвайки се да се усмихне.
Но семето на съмнението вече беше посято, и колкото по-дълго продължаваше вечерта, толкова по-неспокойна се чувстваше тя.
Докато Давид се смесваше с гостите, Пенелопа обикаляше сама.
Стоеше близо до бюфета, когато чу как съпругът на Лаура, Марк, небрежно казва на някого: „Цяла следваща седмица ще съм в Токио. Лаура ще има къщата за себе си.“
Леден полъх премина през тялото на Пенелопа, но тя се опита да го игнорира.
По-късно, когато намери Давид с някои от колегите му, го чу да казва: „От утре ще работя до късно. Имаме голям проект.“
Мислите на Пенелопа препускаха.
Можеше ли това да е просто съвпадение?
Тя вдигна поглед и видя Лаура, заобиколена от възхитени гости.
Давид забеляза разсеяния ѝ поглед.
„Пенелопа, всичко наред ли е?“
„Да, просто… размишлявам,“ промълви тя, но умът ѝ вече съединяваше парчета, които не искаше да вижда.
На следващия ден тя отиде до офиса на Давид, само за да чуе от рецепционистката, че той е напуснал по-рано по лични причини.
Обхваната от страх, тя се отправи директно към имението на Лаура.
Когато Лаура отвори вратата, изненадата ѝ бързо се превърна в нервност.
„Пенелопа? Какво правиш тук?“
„Трябва да видя Давид,“ каза тя студено.
„Давид? Той не е тук,“ изрече Лаура, опитвайки се да я спре.
Но Пенелопа я игнорира, втурна се вътре и започна да търси.
Когато отвори вратата на гардероба в спалнята, там стоеше Давид – криещ се като страхливец.
„Давид?“ – гласът ѝ трепереше от гняв и болка.
„Пенелопа, мога да обясня…“
„Обясни? Ти ме излъга!“
Пенелопа го напусна същата вечер.
В следващите дни тя започна да възстановява живота си – за себе си и за Дерик.
И знаеше, че ще се справи.
