Василий се огледа наоколо. За кой ли път си бе обещавал, че трябва да разчисти, но… Тези мисли му минаваха през ума само сутрин, когато се стягаше за работа, а вечер… Вечер се прибираше с бутилка „бялата“, изпиваше я бързо и се тръшваше да спи.
Така живееше вече цяла година, може би малко повече. Точно от деня, в който Наташа го напусна и замина „за по-добър живот“ в града.
С нея се беше запознал в съседното село, на една дискотека. Никога дотогава не я бе срещал. Момичета го наобикаляха постоянно, защото беше добре изглеждащ мъж.
Освен това работеше във фермерското стопанство — както стана модерно да се наричат бившите колхози, внезапно станали частна собственост. Василий изкарваше много добри пари. Всички казваха, че е един от най-добрите трактористи, шофьори и комбайнери в района.
Нямаше машина, която да не умееше да управлява. Мъжете му завиждаха и въздишаха: „Всеки метал слуша Васка“, шегуваха се те.
Василий живееше сам. Баба му, която го беше отгледала, почина малко след като той навърши осемнадесет години — сякаш само го бе изчакала да порасне.
Никой не вярваше, че щом свърши с образованието, той ще се върне в селото. Но той се върна. Вдигна голяма къща, работеше неуморно.
За момичетата не поглеждаше — бе решил твърдо първо „да стъпи на крака“, за да не го е срам, когато доведе бъдещата си жена у дома. Още от детството знаеше какво е да недояждаш и да не спиш на топло, защото баба му пестеше дървата, а в къщата винаги беше студено.
А после, като видя Наташа, сякаш щеше да изгуби ума и дума. Сватбата вдигнаха бързо. На Наташа ѝ хареса да се омъжи за него.
Още повече ѝ допадна да се измъкне от многодетното семейство, където беше най-голямата и все се налагаше да помага. Василий я глезеше непрестанно. Купуваше ѝ такива дрехи, каквито не се бяха виждали в селото.
Тя бързо свикна с хубавото. Не се захващаше с къщната работа, защото „ръцете ѝ били нежни“, „било ѝ тежко“ и още куп причини. А Вася правеше всичко сам.
Стига само Наташа да е доволна. Така живяха три години. И един ден жена му изведнъж заяви:
— Вася, докога ще седим тук? Хората се развиват, местят се в града, а ние тук гнием в селото.
Тогава Василий дори не разбра какво има предвид.
— Никога не съм казвал, че искам да се местя в града. Пък и ти не си споменавала. Откъде ти дойде това?
— Е, аз не искам да гния цял живот на село. Надявам се, че не смяташ да ме караш да го правя насила?
Василий вдигна вежди.
— Не схващам. Та нали и ти си от село. Цял живот тук си живяла. Къде изведнъж те повлече да ходиш? Особено сега… Животът ни е наред, имаме всичко. Ето, чакай да прекарам вода в къщата. Ще бъде като в градски апартамент.
Наташа скочи и нервно закрачи из стаята.
— Боже, колко си задръстен! При какво ти е водата? Ами театрите, кафенетата? Културата, в крайна сметка!
В онзи ден се скараха. Първи не се сдържа Василий. Нарече жена си „селска принцеса на граховото зърно“ и излезе.
После, разбира се, се помириха. Не се връщаха към темата. Но след три седмици, когато Василий се прибра от работа, не завари Наташа. На масата имаше само бележка, че е срещнала човек, който я разбира и с когото ще живее в града.
Пишеше още, че е взела парите, които Вася бе спестявал в една кутия, и това ѝ е компенсация за най-хубавите години, които била пропиляла с него.
От този ден Василий промени начина си на живот. Първо разпродаде цялото си стопанство, после занемари дома. Първоначално никой не разбра какво се случва с него. После плъзнаха слухове.
На работа ходеше, но започна да получава забележки. Не реагираше. В онзи ден, когато началникът му го повика на разговор, вместо половин литър (както обикновено) Василий си купи две бутилки.
Василий въздъхна, пак се огледа. О, колко му се искаше да си затвори очите за всичко това. Няколко пъти започваше да разтребва, но първия път попадна на фиба на Наташа, втория — на сватбения им албум. И се отказа. Излезе навън и потрепери. Студът беше такъв, че щипеше носа. Пак щеше да се мъчи да запали трактора. Колко ли пъти се беше карал с началника, че пазачът не отоплява гаража?
— Извинете! — стресна се Василий. Навън още беше тъмно и въобще не очакваше да чуе чужд глас по това време, при това в двора му. Той рязко се обърна.
Пред него стоеше жена или момиче, а зад нея се беше свило дете.
— Господи, какво правите тук толкова рано и в такъв студ? Още и с дете!
Женската фигура някак несигурно сви рамене.
— Така се случи. Няма ли някъде къде да се подслоним за известно време? Ванька е направо изтощен. А пари нямаме.
Василий се опита да се вгледа в лицето ѝ. Беше изморена, слаба и може би съвсем млада, въпреки че можеше и да бърка. Познаваше селяните наоколо и можеше да предположи, че вместо да дадат подслон на непозната, те по-скоро биха се обадили на участъковия. Вася хвърли бърз поглед към детето, което се беше сгушило до жената.
„Момчето не изглеждаше на повече от пет.“ После той погледна часовника си. „Пазачът няма да помогне — ако закъснея, всички ще решат, че е заради пиянство“, помисли си.
Пъхна ръка в джоба, извади ключовете от къщата.
— Ето, вземете. Идете у нас. Ще се върна след шест. Вътре е топло, ако ви стане студено, може да накладете печката. Има и храна, надявам се. Ама, да ви кажа, голяма бъркотия е, не остава време. Гледайте да не излизате много, че ще ви разпитват. Аз тичам, че закъснявам.
Той подаде ключовете на смаяната непозната и се шмугна по пътеката към гаражите. По някаква причина дори не му мина през ума, че тези чужди хора могат да го ограбят.
Денят мина бързо. Привечер вече се тревожеше, когато по навик сви към магазина, но не спря. Взе обичайната половинка, но добави и бонбони. Не беше сигурен дали „квартирантите“ още са там. Може да са се стоплили и да са си тръгнали.
В къщата светеше. Беше толкова необичайно, че Василий усети странно свиване в гърдите. Приближи се предпазливо до прозореца и надникна.
Лицето му се изопна от онова, което видя…
Той виждаше само част от стаята, но това стигаше. Там цареше идеален ред. Всичко беше подредено, чисто. На дивана, завити с одеяло, седяха млада жена и момченце. Разглеждаха някаква книжка.
Вася се загледа, въздъхна тъжно. Някога, когато още вярваше, че Наташа ще му роди дете, бе накупил куп детски книжки от селския магазин. Сега те събираха прах до дивана на пода. Като си тръгна жена му, Василий искаше да ги изхвърли, но не посмя.
А от къщата ухаеше на сготвено, на нещо топло и апетитно — отдавна забравен аромат. Василий преглътна неволно. Погледна бутилката в ръка и бързо я пъхна в снега.
Младата жена скочи, когато той влезе. Изчерви се.
— Здравейте. Извинете, че малко „похазяйничихме“. Сготвих вечеря.
Вася се почувства неловко. Дори не бе предполагал, че скитницата, на която се смили сутринта, може да бъде толкова симпатична млада жена.
— Не бих отказал да вечерям. Направо умиргам от глад.
Тя хукна към масата, а Василий свали обувките, връхните дрехи и се приближи до момченцето. Подаде му ръка.
— Василий.
Момчето се усмихна и внимателно протегна своята.
— Иван.
— Вземи, Иване, това. Нали децата обичат сладко?
Момчето погледна към жената, тя леко кимна и чак тогава той прие лакомството. Василий седна на масата. Вдиша аромата на горещ борш и дори примлясна от удоволствие. Когато изяде всичко, вдигна очи към гостенката, която чакаше реакцията му.
— Това беше невероятно вкусно.
Тя се усмихна.
— Благодаря. Това е най-малкото, което можехме да направим.
После изведнъж се помрачи.
— Навярно трябва да тръгваме. И бездруго прекалихме с гостоприемството ви.
Василий я изгледа учудено.
— Бързате ли за някъде?
— Нямаме къде да бързаме…
Казваше се Настя. Излезе при него от стаята, където сложи Ваня да спи, след около час. Седна при него на масата. Вася стана, наля чай и за двамата.
Тя му благодари и го погледна с големите си сини очи.
— Да не си помислите нещо, ние не сме някакви просяци. Просто така се подредиха нещата. Някога отидох да уча в града, направих голяма грешка, доверих се на едно момче… Но не съжалявам, защото имам Ваня. После се наложи да се върна на село при майка, която тогава се беше омъжила за по-млад. Мама не се зарадва, че се връщам. Страхуваше се за младия си съпруг.
Ваня се роди. Нещата уж се поуспокоиха, но аз не можех да работя — цялата къщна работа се стовари върху мен. А без мои пари се чувствах несигурна. Пък онзи мой… ъъъ… „доведен баща“ купуваше всичко, което е нужно, но аз не исках много. А после реши, че мама му била стара, а аз щяла да му подхождам по-добре. Изгоних го, но мама разбра и хвърли цялата вина върху мен. Каза, че ако не се разкарам, ще ме лиши от родителски права. Затова избягах с Ваня. Но съм сигурна, че ще ни търсят. Мама няма да се успокои.
Василий размишляваше, въртейки лъжичката в ръка.
— Настя, останете при мен за известно време, докато измислим нещо. Мен ме няма много вкъщи, така че изобщо няма да ми пречите, а аз ще се информирам как стоят нещата.
За една седмица Вася дори забрави, че преди всяка вечер пиеше. Сега все майстореше нещо с Ваня, четяха книжки. Къщата беше чиста, топла. Настя ги гощаваше с вкусни вечери. Точно за такъв живот си бе мечтал Василий. Жалко, че всичко сякаш не беше „негово“.
Един ден бързаше да се прибере и съседката го пресрещна:
— Е, Васе, да те поздравя ли?
Той се сепна.
— За какво?
— Наташката ти се върна. От два часа е у вас.
Вася пребледня.
— А там е Настя с Ваня…
И хукна към дома. Намери Наташа, седнала на дивана, ухилена и нагласена. Нито Настя, нито Ваня се виждаха.
— Къде са те?
Наташа нацупено стисна устни:
— Не разбрах, а къде е радостта ти, че се срещаме?
Тя беше напълно убедена, че Василий ще се разплаче от радост. Но Вася прекоси стаята за две крачки, сграбчи я за ръката и я вдигна на крака.
— Питам те: къде са?
Наташа се уплаши и извика:
— Откъде да знам? Някъде отидоха. Може би у тях си.
Вася я пусна и се засили към вратата.
— Като се върна, искам да те няма тук! — извика през рамо.
Наташа видя, че той не се шегува, и се вцепени: Как така? Беше убедена, че той ще я приеме със сълзи на очи.
Василий разбираше — може да е минал час, а може и повече, откакто Настя си беше тръгнала. На улицата вече се смрачаваше. Къде можеха да отидат? Боже, какво проклятие е това? Тичешком се запъти към гаражите, молейки се да свари шефа си още там. Иначе щеше да вземе каквато и да е техника, дори и да го вкарат в затвора.
Началникът наистина беше там. Изслуша задъхания разказ на Василий, кимна и му подаде ключовете от джипа си:
— Вземи го. Има по-добра проходимост от трактора. И е по-бърз.
— Благодаря, Сергеич. Ще се върна скоро.
— Хайде, шофирай внимателно. Ако ти трябва помощ, само свирни. Ще направя всичко, за да върна онзи, който те върна към живота.
Василий ги намери под едно дърво на пет километра от селото. Спря рязко, изскочи от колата:
— Настя, какво правиш? Как не помисли за себе си, поне за Ванюша да беше помислила!
Настя плачеше на рамото му.
— Разбираш ли, тя каза, че ти си ѝ мъж, че ти я обичаш. А още каза, че такива като нас нямат право на живот.
Настя говореше през сълзи, а Вася притисна нея и Ваня в прегръдките си, мислейки си само, че е щастлив – не им се е случило нищо лошо.
Когато Настя се поуспокои, Вася каза решително:
— Утре отиваме да подадем заявление. Не искам да ви изгубя. Ще ви наглеждам, за да не извършите някоя глупост отново.
Настя не възрази, само го прегърна по-силно. Ваня се усмихна и го попита:
— Ще ми станеш ли татко?
— Изглежда, че да.
Момченцето постоя малко, после ги прегърна и двамата. А в деня, когато Василий и Настя подписаха, дойдоха гости – майката на Настя и нейният млад съпруг.
— Добър ден. Ваня, обличай се, тръгваме си у дома. Тази… (посочи Настя) се надявам да я вкарат където ѝ е мястото.
Настя пребледня. Ваня се притисна към нея. Василий се изправи.
— Кои сте вие, че влизате у дома ми без дори да почукате?
Жената го изгледа пренебрежително:
— Ние? Родители на тая. Нали ти е наговорила сто лъжи? Не ѝ вярвай, тя е една пропаднала…
— Още една дума против жена ми и не ми пука, че сте жена.
Оная се стъписа.
— Какво?
— Жена ми, казвам. А това е синът ми. Процедурата по осиновяването е почти приключена.
Настъпи мълчание. После се чу силно тръшване на вратата. Младият ѝ съпруг се измъкна навън. Тя се втурна след него.
Така завърши историята на Василий и Настя, които успяха да се открият един друг в най-трудния момент. Заедно преодоляха спомените от миналото и намериха нов смисъл да бъдат семейство. И макар че пътят им не беше лесен, той ги доведе до мястото, където всички се чувстваха обичани и защитени.
