Но изведнъж…
Рязко почукване по прозореца накара Толя да се стресне. Някой беше отвън. Той стана, отиде до прозореца – но там нямаше никой. Само лунната светлина се отразяваше в стъклото, а зад него – гъст мрак.
Анатол почувства странно безпокойство. Нещо не беше наред.
Той излезе на верандата, огледа двора… Тишина. Само вятърът шумолеше в короните на дърветата.
И тогава той го чу.
Тих, почти нечовешки шепот:
– Не трябваше да я водиш…
Толя се обърна рязко – и замръзна.
Оксанка стоеше точно пред него. Но това вече не беше капризната красавица, с която я познаваха в селото. На лунната светлина лицето ѝ изглеждаше изкривено, изпълнено с ярост.
– Какво правиш тук? – попита той с приглушен глас.
- Защо я искаш? – Гласът ѝ трепереше, но не от страх, а от омраза. – Знаеш, че те чаках! Ти трябваше да бъдеш с мен!
Анатолий направи крачка назад. В гърдите му се появи неприятно стягане.
– Това не е твоя работа, Оксан.
Но очите ѝ, пълни с лудост, говореха друго.
– Ти не знаеш нищо за нея, Толя… – прошепна тя.
– Какво имаш предвид?
Оксана се усмихна бавно – така, че по гръбнака му преминаха тръпки.
– Попитай я сам… попитай я защо очите ѝ са такива….
Толя искаше да отмахне думите ѝ, но нещо в тази фраза се заби в главата му. Защо очите на Маша изглеждат толкова нереалистично сини? Сякаш светят отвътре. Никога не беше питал…
Но преди да успее да отговори, чу стъпки зад себе си.
Машенка стоеше на верандата. Но нещо не беше наред.
Лунната светлина различаваше крехкия ѝ силует… и една странна сянка, която не съответстваше на движенията ѝ.
Очите на момичето проблясваха с неестествена синя светлина.
Казах ти… – прошепна тя.
Вятърът рязко се усили. Фенерът над къщата трепна, угасна… и в същата секунда Оксана извика.
Анатолий се втурна напред, но Оксана вече я нямаше. Само вятърът виеше в нощта, а някъде далеч, в гората, отекваше нейният писък.
Той се обърна рязко към Машенка.
– Какво беше това?!
Тя го погледна тъжно.
– Исках никога да не разбереш…..
– Какво разбра? – Гласът на Толя се пречупваше.
Маша сведе глава.
– Аз не съм като теб…
И тогава Толя видя.
На лунната светлина, на гърба ѝ, под тънката материя на нощницата, бавно, почти невидимо се движеха две прозрачни, подобни на дим крила.
Сърцето му заби в гърдите.
Той направи крачка назад, но погледът в блестящите ѝ очи го накара да замръзне.
– Толя… ти все още ме обичаш, нали?
Машенка протегна ръка към него, но сега не беше сигурен дали иска да я докосне.
По гръбнака му премина студенина.
Цялото село наистина беше в шок.
Но не заради факта, че красивият Анатолий си беше избрал „мръсно момиче“.
Беше заради това кой точно сега живееше сред тях.
