Люба беше облечена само в тънък халат. Снегът я изгаряше от студ. Беше като пашкул, който сковаваше тялото ѝ за миг.
– Умирам – помисли си тя.
Наистина й се искаше да заспи. Затвори очи и мислено се сбогува с майка си. Колко жалко, че беше толкова далеч/….
„Мамо, прости ми и довиждане“, помисли си Люба. Мислите ѝ бяха объркани. Тя дори не се опита да стане и да избяга оттук.
Далеч, далеч от чудовището, което ѝ беше счупило ръката и я беше изхвърлило на студа, изтощена. Съблечена гола и напълно безсилна да се съпротивлява. Този злодей беше съпругът ѝ Артър…
Люба разбра, че това е краят. Никой нямаше да я спаси от тази снежна преспа. Защото беше късна вечер и къщата им се намираше в средата на нищото. И едва ли някой би си подал носа в този студ. Тя дори мислено благодари на съпруга си. Така да бъде. Нека умре, нека замръзне. Нямам търпение това да свърши! Колко още побоища и унижения можеше да изтърпи…..
Всичко започнало преди няколко месеца, когато по-малкият брат на съпруга ѝ Стас им дошъл на гости. Човекът току-що се беше върнал от армията и беше решил да поживее известно време при по-големия си брат.
Всичко било наред. Но един ден, когато се прибрал от работа и видял Люба и Стас да си говорят весело, седнали в кухнята, той изведнъж се ядосал.
– Върви си в стаята.“ Той буквално избута жена си от кухнята, въпреки че тя не беше приключила с приготвянето на вечерята.
Той се обърна към брат си с повишен тон, след което се съвзе и си тръгна. Стас се обиди на брат си и престана да общува с него.
От този ден нататък с Артур започнало да се случва нещо нередно. Той се взираше във всяка дреболия, упрекваше жена си, че се усмихва на чужди мъже. Обвиняваше я, че се опитва да съблазни майстора, който поправяше хладилника. Добре, че се прибрал навреме. Добре, че се е прибрал навреме – каза той.
Всички съседи мъже станаха заподозрени. Това, което Артър разказа на Люба, беше толкова ужасно и невероятно, че отначало тя просто се смая от нереалността на случващото се.
Оттук нататък стана само по-лошо. Артър започнал да бие Люба. Тя се оплакала в районната полиция, дори написала показания.
Но, първо, той я пребил толкова професионално, че не оставил никакви синини. И второ, по време на разговора с районния полицейски служител Артур беше самият чаровник. Той се усмихваше, говореше учтиво и дори втренчено. Дори си помислил, че с главата на Люба не е всичко наред, щом тя на такъв порядъчен и грижовен съпруг клевети.
Тя се опита да избяга. Направи няколко опита. Но Артур всеки път я намираше, прехващаше я във влака или автобуса. Отвеждаше я вкъщи, където я наказваше жестоко и за дълго…
Днес се прибра пиян, което се случваше много рядко. Мъжът ми не обичаше алкохола, смяташе се за спортист. Но вероятно се беше случило нещо, което да го извади от равновесие. Нещо необичайно.
Първо грубо завъртя Люба и я завлече в спалнята. После, след известно време, изля в себе си половин бутилка водка и започна да я бие.
Никога досега не беше бил толкова жесток и безмилостен. Подсъзнателно Люба осъзна, че днес щеше да е краят ѝ. Артур щеше да я убие.
И сега, бавно заспивайки в една снежна преспа, тя мислено му благодари. За това, че смъртта няма да е толкова болезнена… И за това, че вече няма да й се налага да страда.
Савелий Алексеич яхна коня си зад селото, където стояха колхозните купища сено и слама.
– Ксения е упорита жена, кажи ми – каза си той. – Казах ѝ, че ще го донеса на сутринта, на сутринта. Нищо няма да се случи на прасетата ти. Те ще спят върху старата слама. Не, „върви“ и „върви“! Тя си го е навлякла в главата. Сякаш е лято.
Савелий караше коня, следите на шейната пееха весело в студа, кучето Атос тичаше до него.
Изведнъж той се втурна към една снежна преспа, която беше далеч от пътя. Залая и повика стопанина си.
– Е, какво има там? Отново котката? Хайде, престани да лаеш – извика стопанинът на кучето, но животното не спря да лае. Атос лаеше още по-силно. Беше много притеснен. Викаше стопанина си при себе си.
– Ева, каква находка – обърка се Савелий Алексий. – Кой ти е направил това? Трябва да се прибереш вкъщи, скъпа моя. Цялата си измръзнала…
– Не мога да се прибера вкъщи, чичо – каза само Люба.
– О, ти… Разбирам, разбирам. Сега, сега, скъпа…
Той свали тулупа си, уви умиращата жена в него и тръгна към къщи.
– Стара жена, беда! – Савелий занесе Люба в къщата, увита в тулупа. – Намерих я да лежи в една снежна преспа. Е, помисли си… Какво става… Да я разтрием с нещо, а аз бързо ще загрея сауната. Ще я изпарим и ще я стоплим. Иначе ще й стане лошо и това ще е краят…
Когато няколко дни по-късно кварталният полицай дойде в болницата при Люба, за да я разпита за инцидента, той не можеше да повярва, че Артур го е направил.
– Уау, и то толкова прилично изглеждащ мъж…..
Артур беше осъден, той беше осъден. Сега Люба живееше сама в къщата. Но тя осъзнаваше, че един ден Артур ще се върне и всичко може да се повтори. И тя не можеше повече да търпи това. Трябваше да се махне оттук. Да намери друго място, където да живее.
Шансът ѝ помогна. Една съгражданка Вера дойде на почивка от север. Тя казала на Люба, че там има голяма нужда от работници. Всяка професия е на почит. А ако не искаш да работиш по професията си, работи като готвач. Така че тя я убедила. И Люба тръгна с Вера.
На нея много ѝ харесало на Север. Вярно, че е студено, но пък е възможно да се живее. Дори е интересно.
И след известно време Люба се запознала с Иван. Той живееше и работеше там от няколко години и дори си имаше собствен апартамент.
Създадоха семейство и започнаха да живеят приятелски и весел живот. Не по начина, по който Люба беше живяла с първия си съпруг. А може ли това да се нарече живот?
Люба и Иван имаха дъщеря. Един ден те се разхождали с детската количка в парка. И към тях, като призрак от миналото, се приближи Артур. Беше излязъл от затвора и беше дошъл да търси Люба. Точно както преди. Същият сценарий – да я намери и да я върне обратно. Мислех си, че ще я намери и ще продължи да я измъчва както преди.
Но тя вече е омъжена. И има дете.
Артур стои разгневен, само скулите му са пожълтели. Иван искаше да му каже нещо, че трябва да се маха оттук, иначе полицията няма да е далеч. Но Люба го изпревари.
– За нищо не си дошъл, никой не те е очаквал тук. И никой вече не се страхува от теб. Аз със сигурност не се страхувам! Вече знам, че с теб ще се справят, ако нещо се случи. И ти благодаря, че ме хвърли в една снежна преспа, вместо да ме приковеш към къщата. Сега вече живея истински живот. И знам какво е истинска любов. Надявам се никога повече да не те видя!
И като взе Иван под ръка, тя гордо си тръгна от него към друг живот. Завинаги.
