След 14 години брак и три деца, никога не съм подозирала, че съпругът ми Чад има тайни. До момента, когато открих втори телефон скрит в спортната му торба.
Телефонът беше заключен. Но когато започна да звъни, уведомлението се появи на екрана: „Нямам да те видя отновотази вечер.“
Сърцето ми спря. Почаках докато той се върне у дома, сложих телефона на масата и казах: „Отключи го.“
Ръцете му трепереха, докато се протегна към него. „Това не е това, което мислиш…“ започна да казва, но аз не му повярвах.
„Отключи го сега, и аз ще реша това,“ казах.
Бавно издиша и натисна палецът си на екрана.
Телефонът се отключи. Взех телефона от ръцете му, зрението ми се замъгля, докато прелистях съобщенията.
„Благодаря за торта, беше любимият ми.“
„Цветята бяха красиви. Ти си твърде сладка с мен.“
„Толкова съм възбуждена да те видя отново вечер. Обичам те!“
„Коя е тя, Чад?“ поисках.
„Тя е майка ми, Хелена,“ каза той.
И целият ми свят се преобърна.
„Чертете я,“ плюхнах.
„Хелена. Моля. За един път само слушай и говори с мен като с възрастен човек, а не като с едно от децата,“ очите му ме молеха.
Аз не говорих. Само чаках.
„Най-напред, телефонът, той не е някакъв тайен телефон. Обикновеният ми телефон падна от пожарното оборудване на пожарна сцена преди седмица. Екранът се разби. Трябваше да си купя друг, но все още не съм прехвърлил всичко. Снимките на децата все още са на стария. Щях да го наредя през този уикенд.“
Слабо се поколебах. Хорошо, това обясни телефона.
„А съобщенията?“ попитах. „Коя е тя?“
„Знаеш, че израснах в приемни семейства,“ каза просто.
Смяната на темата ме остави без дъх.
„Знаеш, че никога не съм знал родителите си,“ продължи, гласът му хрипл. „Каза ти, че това беше нещо, за което говорихме в ранните години, как се мятах от дом в дом, как нямам спомени за майка ми освен леки детайли.“
„Тя ме даде за осиновяване, когато бях на четири,“ каза той. „Помня я едва. Само флашове. Мирисът на нейния парфюм на вятъра. Звукът на нейния смях. Но преди три месеца тя ме намери.“
„Как те намери?“ попитах. „Имам нужда от повече информация. Имам нужда да разбера това, Чад.“
„Тази глупава статия,“ каза той. „Статията за пожарникаря. Тази, в която спасих котката от дървото и бях наречен „шептун на котки“, защото всички ме викат да спасявам животните,“ хихика с горчив смех.
Статията беше симпатична. Имахме я рамкирана за кабинета си.
„Тя видя моята снимка, Хелена,“ продължи той. „Видя фамилното ми име и този детайл за приемните семейства и знаеше, че трябва да съм аз.“
„И после?“ попитах.
„Дойде в пожарната станция,“ каза той, дращи се по брадата. „Каза ми, че е търсила години. Че никога не е преставала. Че да ме даде за осиновяване беше най-голяшата грешка в живота ѝ, но тя беше сама по това време. Нямаше пари да се грижи за себе си, нямаше пари да се грижи за детето си. Затова мислеше, че приемните семейства ще ми дадат по-добър шанс.“
„Каза, че се мрази за това.“
„Трябваше да ми кажеш,“ прошепнах.
„Исках да ти кажа,“ призна. „Но бях страхлив. Не знаех дали тя е истинска, дали е някой, на когото мога да се доверя. Не исках да я вкарам в живота ни само за да изчезне отново.“
Поклати глава. „Хелена,“ каза тихо. „Не можах да позволя да срещне децата, докато не бях сигурен.“
„А цветята? Тортата?“ гласът ми беше нестабилен.
„Тя живее в старчески дом, Хелена. Това не е добро място. Няма никого. Харесва сладки неща. И цветята я правят да се усмихва. Не знам, сладка… просто исках да направя нещо за нея. За годините, които е пропуснала.“
„Закарайте ме да я срещна,“ казах.
„Искате ли да кажете сериозно? Хелена, наистина?“ попита той.
Кимнах. „Тя е майка ти, Чад,“ прошепнах. „И ако тя е важна за теб, искам да я позная. Искам децата ни да я познаят.“
Оставихме децата с детегледачка, докато отидохме в старческия дом.
Майка му Миранда седеше до прозореца, светлината отвън мекнаше дълбоките бръчки по лицето ѝ.
Беше по-тънка, отколкото очаквах, тялото ѝ било малко срещу големия кардиган, обвит около раменете ѝ. Вълни от сребрист коса обрамчваха деликатните ѝ черти и в този момент видях го.
Обърна се при звука на вратата. В момента, в който погледът ѝ се спря на Чад, дишането ѝ се задържа. Сълзи се появиха веднага, хилавите ѝ ръце хванаха раменете на стола, като че да се държеше заедно.
„Дойдохте,“ прошепна тя до Чад.
„Казах ти, че ще дойда. Стана ли нещо особено? Вечер е заето,“ прошепна той.
Миранда се засмя.
„Това е вечер на Бинго,“ обясни. „И понякога хората канят семействата си да дойдат също. Затова ти казах да дойдеш вечер.“
Напреднах напред, гърлото ми се стесни.
„Аз съм Хелена,“ казах меко. „Съпруга на Чад.“
Нещо в нея се скъса.
Дръжка ръка покри устата ѝ, раменете ѝ трепереха от безмълвни сълзи, които я разклащаха. Тя не само е пропуснала Чад. Тя е пропуснала всичко това. Пропуснала е рождения ден, сватбите, Коледните утра, подрани ранки и вечерните истории, не само с Чад, но и с нашите деца.
Пропуснала е цял живот. Прекосих стаята и взех ръката ѝ.
„Разкажи ми всичко,“ прошепнах.
И точно тогава годините, които тя мислеше, че е изгубила, не бяха изгубени изобщо.
