Когато се запознах с нея, връзката ни не изглеждаше сериозна. Бяхме интимни, но дотам. Месец и нещо по-късно тя ми каза, че чака дете от мен.
Признавам, че имах съмнения. Всичко между нас се разви твърде бързо и не бях сигурен, че съм единственият възможен баща. Казах ѝ, че съм готов за сериозна връзка, но с едно условие: след раждането на детето трябва да направим ДНК тест. Ако бащинството бъде потвърдено, щях да остана с нея и бебето. Тя се съгласи и започнахме да живеем заедно.
Но точно преди раждането тя внезапно обяви, че няма да правим генетично изследване. За мен това беше знак, че страховете ми са основателни. Без да чакам дъщеря ми да се появи на бял свят, реших да се разделя с нея и никога повече не се върнах в живота ѝ.
Години по-късно научих, че майката на момиченцето е починала. Това ме разтърси дълбоко. Реших да посетя майка ѝ и седемгодишното момиченце – детето, което някога бях изоставил.
Когато я видях за първи път, тя веднага ме позна. „Това е моят татко,“ каза тя с усмивка. Майка ѝ често ѝ говорела за мен, докато била жива. В този момент осъзнах, че не мога да я оставя сама – без двамата си родители.
Подадох молба в съда и поисках официално да бъда признат за баща на детето. Направихме ДНК тест и резултатите потвърдиха това, което вече усещах в сърцето си – тя беше моя дъщеря.
Съдът прие искането ми и ме призна за баща ѝ. Името ми беше включено в нейния акт за раждане. Бабата на момиченцето също прие решението ми без възражения.
Сега се опитвам да наваксам изгубеното време и да бъда бащата, който тя заслужаваше от самото начало.
