След предателството на съпругата и приятелите, мъжът, който забогатя, се върна в родния си град… До гроба на майка си той замръзна от изненада
Алексей спря колата. Колко пъти се е канел, планирал да дойде, но така и не намираше време. Докато майка му беше жива, го нямаше до нея, след смъртта ѝ – също.
Спомените за това предизвикваха у него отвращение към самия себе си. Нали трябваше съвсем малко – само да го разтърси, за да разбере: светът, който беше изградил около себе си, беше само мираж. Нито една дума, нито една постъпка нямаха истинско значение. Той дори изпитваше благодарност към Ирина, бившата си съпруга, за това, че му отвори очите.
В един миг всичко се срути. Неговият примерен, както изглеждаше на околните, семеен живот, приятелските връзки – всичко се оказа фалшиво. Оказа се, че съпругата и най-добрият му приятел са го предавали, а приятелите, които знаеха истината, мълчаха. Това беше пълен крах. Всички, които бяха до него, го предадоха. След развода Алексей тръгна към родния си град. Бяха минали осем години от момента на погребението на майка му, и нито веднъж през това време той не намери време да посети гроба ѝ. Едва сега разбра, че майка му е била единственият човек, който никога не би го предал.
Алексей се ожени късно. Той беше на 33 години, а избраницата му – на 25. О, как се гордееше, когато виждаше Ирина до себе си. Тя изглеждаше ефектна, изискана. По-късно, когато тя крещеше в лицето му, че през цялата им недълга обща история го е мразела, че близостта с него е била мъчение, Алексей осъзна колко сляп е бил. Изкривеното ѝ от ярост лице приличаше на ужасна маска, отблъскваща и страшна. А той почти повярва. Ирина толкова искрено ридаеше, молеше за прошка, казваше, че той постоянно е зает, а тя – винаги сама.
Но когато той твърдо заяви за развод, Ирина показа истинското си лице. Алексей излезе от колата, взе голям букет цветя. Той бавно тръгна по пътеката на гробището. За толкова години там сигурно всичко е обрасло. Той дори не дойде, когато поставяха паметника. Всичко се правеше онлайн, дистанционно. Така и целият живот може да отмине.
За учудване, оградата и надгробният паметник изглеждаха поддържани, без никакъв бурен. Някой се грижеше за гроба. Кой? Може би една от приятелките на майка му. Най-вероятно те още са живи. Щом синът не е намерил време да дойде? Той отвори вратичката. „Е, здравей, мамо“, – прошепна той. Гърлото му се стегна, в очите му запари. По бузите му се търкулнаха сълзи.
Той – успешен предприемач, строг човек, който никога не е плакал и не е тъгувал. А сега ридаеше като дете. И тези сълзи не искаше да спира. С тях сякаш се пречистваше душата, отиваше си всичко свързано с Ирина и другите неуспехи. Сякаш майка му нежно го галеше по главата и шепнеше: „Какво ти е, какво? Всичко ще се оправи, ще видиш“. Той дълго седя мълчаливо, мислено разговаряйки с майка си. Спомняше си как си удряше коленете и плачеше. Майка му мажеше раните със зелена боя, духаше по тях и го успокояваше: „Нищо страшно, всичките ми момчета си удряха коленете, ще зарасне – и следа няма да остане“. И наистина, заздравяваха. И с всеки път болката ставаше по-лека.
„Към всичко свикваш, към всичко. Само към предателството не може да се свиква“, – повтаряше тя. Сега той разбираше дълбокия смисъл на думите ѝ. Тогава те изглеждаха ежедневни, а сега той осъзна колко мъдра жена е била майка му. Тя го отгледа без баща, но при това не го глезеше, а отгледа нормално момче.
Колко време е минало, Алексей не знаеше, пък и не искаше да гледа часовника. Сега той чувстваше умиротворение. Реши да остане в градчето за няколко дни. Трябва да реши нещо с къщата на майка си. Разбира се, той можеше да си позволи да плаща на съседката за грижите за къщата, но колко още тя ще стои празна? Той се усмихна, спомняйки си как се запозна с дъщеря ѝ. Когато уговаряше грижите за къщата, се запозна с Катя. Тогава му беше много зле, толкова горчиво. А Катя се оказа чувствителна. Те се срещнаха вечерта, разговориха се и всичко се случи от само себе си. На сутринта той замина, оставяйки бележка с указание къде да остави ключовете.
В очите на Катя той вероятно не е изглеждал много добре. Но нали нищо не е обещавал. Всичко се случи по взаимно съгласие. Катя дойде при майка си след развода с мъжа си тиранин. Тя му разказа за това. На нея ѝ беше трудно, на него също. И ето всичко се случи. Просто така.
— Чичо, бихте ли ми помогнали? — чу се детски глас. Рязко обръщайки се, той видя момиченце на около седем-осем години с празна кофа в ръцете.
— Трябва ми водичка, за да полея цветята. Ние с мама току-що ги посадихме, а днес мама се разболя. На улицата е такава жега, те ще увехнат. Тук съвсем наблизо има вода, просто аз не мога да донеса кофата. А не искам мама да разбере, че съм дошла тук сама. Ако нося по малко, това ще отнеме много време и мама ще разбере всичко.
Алексей се усмихна:
— Разбира се, покажи ми накъде да вървя.
Момиченцето тръгна напред, бърборейки без спиране. За пет минути Алексей научи всичко. И за това как е умолявала майка си да не пие студена вода в жегата, и за това, че сега майка ѝ е болна. Лиза дойде на гроба на баба си, която е починала преди година. Баба ѝ би се скарала на майка ѝ и тя нямаше да се разболее. А също Лиза вече цяла година учи в училище и мечтае да го завърши със златен медал.
На Алексей му ставаше все по-леко. Колко искрени са децата! Сега той разбираше, че би бил щастлив, ако имаше обикновена любяща съпруга и дете. Тези, които биха го чакали от работа. Неговата Ирина приличаше на скъпа кукла, а за деца изобщо не искаше и да чуе. Казваше, че трябва да си пълна глупачка, за да загубиш красотата си заради писъците на някакво бебе. Те живяха в брак пет години. И сега Алексей осъзнаваше – няма нито един топъл спомен за семейния им живот.
Той постави кофата в оградата и Лиза започна внимателно да полива цветята. Алексей погледна паметника – и замръзна. На снимката беше съседката, с която той се беше уговорил за грижите за къщата. Майката на Катя. Той премести поглед към момиченцето.
— Галина Петровна беше твоята баба?… — Да. А вие я познавахте?
— Макар че, какво питам? Вие бяхте на гроба на баба Галя. Ние с мама винаги чистим там и носим цветя.
— Вие с мама? — объркано попита Алексей.
— Ами да, с мама. Нали казах, мама не ми позволява сама да ходя на гробището.
Момиченцето взе кофичката, огледа се.
— Е, аз ще бягам, иначе тя ще се притеснява, ще задава много въпроси, а аз изобщо не умея да лъжа.
— Чакай, нека те закарам.
Лиза поклати глава:
— Не ми е позволено да се качвам в колата на непознати, а не искам да разстройвам мама, тя и без това е болна.
Лиза бързо се сбогува и избяга. Алексей се върна при гроба на майка си. Седна, замисли се. „Нещо странно. Катя нали не живееше тук, дойде при майка си за известно време, а сега излиза, че Катя живее тук и има дъщеря.
Той тогава не знаеше нищо за това, че Катя има дете. Макар че кой знае на колко години е Лиза? Може би Катя се е омъжила и я е родила.“ След като поседя още малко, Алексей все пак стана. Той разбираше, че най-вероятно сега Катя сама се грижи за къщата и тя получава заплащането.
Но в крайна сметка, каква е разликата на кого да плаща? Алексей спря до къщата. Сърцето му се сви. Домът изобщо не се беше променил. Сякаш още минута – и майка му ще излезе на верандата. Ще избърше сълзите с крайчеца на престилката си и ще се хвърли да го прегръща. Алексей дълго не излизаше от колата. Майка му не излезе. Накрая той влезе в двора. Нищо работа! Дори цветя са посадени.
Всичко е хубаво, поддържано. Браво на Катя. Трябва да ѝ благодари. В къщата също всичко блестеше от чистота и свежест. Сякаш тук някой живее и просто за кратко е излязъл. Алексей седна на масата. Поседя, но бързо стана. Трябва да отиде при съседката. Да реши всички въпроси, а вече след това да почива. Вратата отвори Лиза.
— О, това сте вие? — Тя сложи пръст на устните си и заговорнически намигна. — Само на мама нито дума, нали? Нали се видяхме на гробището.
Алексей се престори, че заключва устата си, и Лиза весело се засмя.
— Влезте, — чу се от стаята. — На мен вече ми е малко по-добре, но все пак не се приближавайте много, иначе може да се заразите.
Катя го погледна с уплашен поглед:
— Ти?
Алексей се усмихна:
— Здравей.
Той се огледа наоколо.
— А къде е съпругът? — попита той, макар и така да усещаше, че го няма тук и може би никога не е имало.
— Алексей, ти… Извинявай, не ти съобщих за смъртта на майка ти. В града е трудно с работата, затова сама се грижех за къщата.
— Съжалявам, Катя. А относно къщата… Много благодаря. Върнах се – и сякаш майка ми току-що е излязла за малко. Всичко е чисто, уютно. За дълго ли си дошла?
— Не, само за няколко дни.
— А какво мислиш за продажбата на къщата? Ще я продаваш ли?
Алексей сви рамене:
— Засега не съм мислил за това. Катя, ето… — Той извади плик. — Това е за теб за чудесните грижи, ну, като премия.
Той постави на масата доста голяма пачка пари.
— Алексей, какво правиш? Не е нужно!
Лиза се усмихна:
— Благодаря, чичо Алексей. Мама отдавна мечтае за нова рокля, а аз искам велосипед.
Той се засмя:
— Браво, Лиза.
Точно като него самия в детството. При него никога парите не минаваха покрай него.
Вечерта Алексей разбра, че се е разболял. Явно е хванал нещо. Температурата беше висока. Той си спомни къде у майка му винаги стоеше термометърът, измери и разбра, че трябва да направи нещо.
Нямайки представа какви лекарства да вземе, той написа SMS на номера на съседката – сега знаеше, че отговаря Катя. „Какво да взема за висока температура?“ След десет минути съседките вече бяха при него.
— Господи, защо изобщо влезе в къщата? Аз ли те заразих?
— Ти самата си болна, защо се притесняваш?
— Вече всичко е нормално.
Катя му подаде хапчета, а Лиза свари чай.
— Ще се опари.
— Кой? Лиза?
— Ама ти какво, по-скоро аз ще се опаря. Тя при нас е майстор на всичко.
Алексей се усмихна. В главата му нещо щракна, както в детството. И тук мислите му се подредиха толкова ясно, че той дори седна на дивана.
— Катя.
Тя го погледна настороженно:
— Какво се случи?
— А кога се роди Лиза?
Катя някак безсилно се отпусна на стола:
— Защо ти е да знаеш това?
— Катя?
Жената се обърна към дъщеря си:
— Лизонка, изтичай до магазина, купи няколко лимона и нещо за пиене.
— Добре, мамо.
Лиза изтича навън, а Катя започна да говори:
— Алексей, нека веднага се разберем. Лиза няма никаква връзка с теб. Нищо не ни трябва. Имаме всичко, забрави.
— Какво? Значи това е истина? Катя, ти изобщо разбираш ли какво говориш? Защо не се обади? Защо не каза?
Алексей скочи.
— Аз сама реших да оставя детето. Ти не участва в това решение, затова и не ти казах. Дори не мислех, че ще се върнеш тук. И със сигурност не очаквах, че няма да ти е все едно.
Алексей седна:
— Аз тогава те обидих.
Катя сви рамене:
— Е, нищо, справих се, както виждаш.
Алексей мълчеше. Той беше шокиран. Всички тези години той живееше някакъв изкуствен живот, а истинският, истинският живот беше тук, у дома, в лицата на Лиза и Катя. Сега той я гледаше и не разбираше: а какво още му трябва?
Нищо. Нищо повече не му трябваше да търси.
— Алексей? — притеснено попита Катя. — Какво ще правиш? Много те моля, не казвай нищо на Лиза. Ти ще заминеш, ще забравиш, а тя ще преживява, ще чака.
— Не, Катя, това няма да стане. Как можеш така да мислиш за мен? Аз засега и сам не знам какво да правя.
През нощта сънува майка си. Тя се усмихваше и се радваше. Каза, че винаги е мечтала за такава внучка като Лизонка.
Алексей замина след три дни. Катя седеше на масата и го слушаше.
— И така. Ще оправя малко делата си и ще се върна. Седмица, може би малко повече. И ще се върна не просто така. Ще се върна, за да те върна. Обещавам, че нищо няма да кажа на Лиза, ако… ако между нас нищо не се получи. Но ще помагам при всички случаи. Катя, кажи, има ли поне шанс?
— Шанс за щастие, за семейство.
Тя сви рамене и избърса сълза:
— Не знам, Алексей.
Успя да се върне едва след три седмици. Той спря колата не пред своя дом, а пред Катиния. Извади огромни пакети с подаръци за Лиза и Катя. Влезе вътре.
— Добър ден.
Катя шиеше нещо. Вдигна очи и слабо се усмихна:
— Ти се върна?
— Нали казах, че ще се върна. А къде… — От стаята излезе Лиза.
— Здравейте, чичо Алексей.
Катя стана:
— Помислих върху всичко, което каза, и… Лизонка, искам да те запозная с твоя баща.
Алексей изпусна пакетите.
— Благодаря, — прошепна той.
Те заминаха след седмица. И двете къщи бяха обявени за продажба. Решиха да започнат живота от чист лист. Лиза все още малко се притесняваше. Наричаше Алексей ту татко, ту чичо Алексей. А той се смееше, прегръщаше дъщеря си, Катя и вярваше, че сега всичко ще бъде точно така, както е трябвало да бъде от самото начало.
