— Та ти завърши института само защото скачаше в леглото на преподавателите! — Ираида Брониславовна, като фурия, се вкопчи в косата на младата съпруга на сина си, разтърсвайки я като парцалена кукла. Гласът ѝ режеше въздуха като острие: — Ти, нищожество от низините, смееш ли да ми казваш кога да идвам при сина си? Ще се появявам тук, когато сметна за добре. И не смей да ме плашиш с леля си! Ако трябва — ще я поставя на мястото ѝ! Ще ви науча вас, дребни парвенюта, какво е уважение към порядъчните хора!
Елисавета Викторовна вече трети месец живееше в постоянна тревога, не намирайки си място. Всичките ѝ мисли бяха заети от любимата ѝ племенница Яна. Съвсем наскоро момичето се беше омъжило, но, съдейки по всичко, вече беше успяла да се разочарова не само от съпруга си, но и от самия семеен живот. Племенницата, която за Елисавета Викторовна беше почти като родна дъщеря, се стараеше да не се оплаква от новата си реалност. Тя пазеше леля си от лоши новини, грижливо прикривайки собствените си преживявания. Но опитната жена все пак усещаше: нещо определено не е наред.
През тези няколко години, откакто Яна живееше с нея, Елисавета Викторовна прекрасно беше изучила характера на племенницата си. Тя знаеше, че Яна е силно, волево момиче, което винаги се опитва самостоятелно да решава проблемите си и никога не натоварва с тях роднините си.
Яна отдавна живееше отделно. Преди пет години тя се премести в столицата и остана там, успешно изграждайки кариера. С леля си поддържаше постоянна връзка: идваше на гости, когато можеше, често се обаждаше по телефона. Елисавета Викторовна се гордееше с Яна: племенницата изкарваше добри пари и целенасочено спестяваше за първоначална вноска за апартамент.
Преди няколко месеца Яна се обади с радостна новина:
— Мамо Лиза, омъжвам се!
Очите на Елисавета Викторовна се напълниха със сълзи. Нейната покойна сестра, Нина, би била безкрайно щастлива да чуе такава новина. Колко жалко, че родителите на Яна не доживяха до този ден! Сестрата на Елисавета Викторовна и съпругът ѝ загинаха в автомобилна катастрофа, когато Яна беше само на осем години. Именно тогава младата жена оформи настойничество над момичето и я взе при себе си. За Яна леля ѝ стана майка и момичето винаги я наричаше „мама Лиза“.
— Мила, а кой е този щастливец? — попита Елисавета Викторовна. — Това онзи колега ли е, който толкова дълго те ухажваше?
— Не, мамо Лиза, съвсем не е той, — разсмя се Яна. — С Кирил се разделихме още преди половин година. Научих за изневярата му. Омъжвам се за Владимир. Той е надежден мъж, сериозно настроен за създаване на семейство. С него имаме изненадващо много общи неща, възгледите ни за живота са почти еднакви! Мамо Лиза, много искам да дойдеш на сватбата. С Вова наскоро подадохме заявление и вече след два месеца ще бъде празникът.
— Ох, толкова скоро? — развълнува се Елисавета Викторовна. — Толкова много неща трябва да се свършат!
— Не се притеснявай, — успокои я Яна. — Ще ти преведа пари за билет. Ако искаш, мога и сама да го купя.
— Какво говориш, Яничка, — веднага възрази Елисавета Викторовна. — В никакъв случай! Имам средства. Благодаря ти, мила. Разбира се, че ще дойда! Как можа да си помислиш, че ще пропусна момента, когато си в снежнобяла сватбена рокля?
Ако младоженецът направи положително впечатление на Елисавета Викторовна, то майка му — Ираида Брониславовна — предизвика у нея точно обратните емоции. У лелята на Яна се създаде ясното впечатление, че всички гости на сватбата, включително и булката, дразнят тази жена. Дори с Яна тя общуваше студено, насила, демонстрирайки пренебрежение. Само на сина си тя искрено се усмихваше — така, сякаш искаше да покаже на всички: „Той е мой и само аз имам право на него!“
Още тогава, наблюдавайки поведението на Ираида Брониславовна, Елисавета Викторовна разбра: семейният живот на Яна ще бъде труден. И, както се оказа, предчувствията ѝ не я подведоха. Месец и половина след сватбата племенницата се обади на леля си и сподели тревогите си.
— Мамо Лиза, парите, които ни подари за сватбата, веднага ги внесох в банкова сметка. Ти знаеш, имам открит депозит, опитвам се възможно най-бързо да събера за първоначална вноска за апартамент. Сто хиляди гривни — това е наистина значителна сума! Първоначално Вова сякаш не възразяваше срещу решението ми. Но след това отиде на гости при майка си, върна се — и ми вдигна истински скандал. Представяш ли си? Той заяви, че парите, подарени за сватбата, трябва да похарча за семейството, тоест — за ремонт на разнебитената му кола. Мразя тази стара „девятка“ с цялата си душа! Мечтая тя един ден да се счупи окончателно и повече да не може да бъде ремонтирана. По-евтино е да се купи нова кола, отколкото безкрайно да се кърпи тази развалина! Сигурна съм — Вова е бил насъскан от майка си. Сега не знам какво да правя: да изтегля ли тези пари и да му ги дам, или да държа фронта? Вече ми писна да живея под наем. Много искам да имам нещо свое.
— В никакъв случай нищо не тегли, — категорично заяви Елисавета Викторовна. — Това са твои пари и ти имаш пълното право да разполагаш с тях, както сметнеш за добре. Аз ги подарих на теб, а не на съпруга ти или на майка му! Трябваше тихомълком да преведа средствата, без показност. А аз пък исках да се „изтъкна“ пред гостите! Ето, създадох ти проблем…
— Знаеш ли, мамо Лиза, точно така ще направя, — решително каза Яна. — Парите ще останат по сметката. Ако на Вова толкова му е нужно да ремонтира коритото си — нека сам си изкарва. Или нека вземе кредит, щом толкова му трябва. А на свекърва си ще кажа направо: да не си пъха носа в нашите работи! Ние току-що се оженихме, а нейното влияние вече виси над нас като камък…
Първоначално Елисавета Викторовна не се притесняваше особено за племенницата си. Тя знаеше: Яна е силно и целенасочено момиче. По характер приличаше на баща си — зетя на Елисавета Викторовна, който беше също толкова упорит, смел и решителен. Но истинската тревога се появи, когато Яна забременя. На петия месец тя се обади на леля си и, ридаейки, призна:
— Мамо Лиза, Вова ме удари! Току-що — удари ми шамар! Сега ще си събера нещата и ще дойда при теб. Може ли? Дори не си представяш колко ми е зле! Никога не бих си помислила, че да получиш удар от близък човек е толкова унизително.
— Яничка, как посмя да вдигне ръка срещу теб?! — развълнувано възкликна Елисавета Викторовна. — За какво?! Незабавно купувай билет и идвай! Имаш ли пари? Да ти помогна ли?
— Затова, че не сготвих супа за пристигането му, — през сълзи каза Яна. — Пари имам, мамо Лиза. Вова сега е при майка си, така че спокойно ще се събера, ще пренощувам, а сутринта ще отида на гарата. Трябва още да уведомя собственичката на апартамента, че оставям Вова там. Щом купя билет — веднага ще се обадя. Мамо Лиза, не се притеснявай за мен! Всичко ще бъде наред!
Елисавета Викторовна прекара безсънна нощ, разкъсвана между тревога и очакване. Сутринта веднага се опита да се свърже с Яна, но тя не отговаряше. След час вече не си намираше място и почти се хвърли да звъни на роднини, когато Яна сама се обади.
— Мамо Лиза, няма да дойда, — каза тя. — С Вова се сдобрихме. Той се извини за поведението си. Ще имаме дете и трябва да се научим да намираме общ език. Не се притеснявай за мен, мамо Лиза. Вова обеща, че повече никога няма да ме удари.
— Дъще, не може да се прощава побой! — опита се да я вразуми Елисавета Викторовна. — Той може да ти наговори куп хубави думи, но кой гарантира, че ще спази обещанието си? Човек, който вдига ръка на бременната си съпруга, изобщо няма право да се нарича мъж! Дъще, ела. С този мъж никога няма да бъдеш щастлива.
— Мамо Лиза, все пак реших да дам на Вова още един шанс, — след пауза каза Яна. — Обичам го и не мога просто така да се откажа от нашия брак. Трябва да се боря за щастието си, разбираш ли? Не се притеснявай! Ако той поне още веднъж си позволи грубост — ще си тръгна. Обещавам ти!
Оттогава в сърцето на Елисавета Викторовна се настани тревога за съдбата на племенницата. Тя се опитваше да се обажда на Яна възможно най-често, разпитваше я за живота в брака, но Яна повече не се оплакваше. Тя уверяваше, че при тях всичко е наред.
В действителност обаче реалността беше далеч от идеала. Яна съзнателно криеше истината от леля си, за да не натъжава единствения си близък човек. Бракът буквално се разпадаше, а Владимир след сватбата рязко се промени. Ираида Брониславовна всеки ден идваше на гости при сина си, без да дава мира на снаха си, която безмилостно критикуваше по всякакъв повод.
— Изобщо не съм сигурна, че детето, което носиш, е от моя син. Отдавна те разкрих — ти си лекомислена жена! Сигурно имаш любовник, с когото се срещаш, докато моят скъп Вовачка честно работи? По очите ти всичко се вижда — права съм! Но не се притеснявай, ще намеря начин да те изкарам наяве. От мен няма да се скриеш, гълъбице!
Владимир, подражавайки на майка си, също започна да се отнася студено към съпругата си. Той устройваше постоянни скандали: ту храната не е както трябва, ту апартаментът не е достатъчно почистен, ту ризите са зле изгладени. С всеки изминал ден Яна все по-ясно осъзнаваше, че мъжът ѝ се опитва да я превърне в покорна прислужница без право на глас.
След раждането на дъщеричката ситуацията още повече се изостри. Ираида Брониславовна престана дори да предупреждава за посещенията си. Към постоянните упреци относно домакинството се добавиха язвителни забележки относно грижите за бебето.
Между другото, когато за първи път видя внучката си, веднага промени реториката:
— Еха! Копие на баща си! Просто удивителна прилика с Вовачка! Ето какво означава силата на нашите родови гени. Слава Богу, на теб, Янке, съвсем не прилича. Хубавица ще порасне!
Яна постепенно дойде на себе си едва няколко месеца след раждането. Решителността ѝ се върна и тя започна да дава отпор — първо на съпруга си, после на свекърва си. Но това имаше своите последици.
Веднъж Ираида Брониславовна, появявайки се без предупреждение в наетия апартамент на Яна и Владимир, получи от нея откровен отказ:
— Сега нямаме време за гости, Ираида Брониславовна. Смятам да сложа детето да спи, а и аз малко да поспя. Второ денонощие без почивка. Моля ви, дайте ми възможност да се наспя. И занапред предупреждавайте за посещението си — не винаги имам сили да приемам някого.
Обръщайки се, Яна отиде към банята, без да подозира за нападението. Ираида внезапно я сграбчи за косата и я повлече към коридора. Обърканата Яна не успя веднага да даде отпор, от което се възползва разярената свекърва.
— Сега ще ти покажа как трябва да се отнасяш с уважение към мен! — каза тя, сграбчвайки дървената лъжица за обувки. — Това ли си намислила — да ме изгониш от къщата? А ти коя си? Обикновено момиче! Парвеню! Съблазнила си градско момче, за да получиш покрив над главата си! Веднага видях коварните ти планове!
Яна успя да се измъкне не веднага — получи няколко леки наранявания. Владимир мълчаливо наблюдаваше този „възпитателен процес“, без дори да се опита да защити съпругата си. Когато Ираида най-накрая изпусна парата, тя нареди на сина си да се събира. Той послушно се преоблече и тръгна с нея, търсейки спокойствие в по-„комфортна“ обстановка.
Успокоявайки събудилата се дъщеря и оправяйки се, Яна се обади на леля си. Елисавета Викторовна внимателно изслуша племенницата си и решително заяви:…
— Събирай си нещата незабавно! Отивам веднага на гарата и купувам билет за най-близкия влак. Как посмя да вдигне ръка срещу теб! Ще ѝ покажа какво е да закачаш моето дете!
Още на следващия ден Елисавета Викторовна пристигна на място. Но първо се отправи не към племенницата си, а към своята сватя. Ираида Брониславовна съвсем не очакваше да види на прага си лелята на Яна, така че не успя да избегне наказанието. Неизвестно откъде у крехката Елисавета Викторовна се взе такава сила: тя сграбчи Ираида за рядката ѝ коса и я повлече надолу — на улицата, добре че апартаментът беше на първия етаж.
Обидницата на любимата си племенница Елисавета Викторовна гонеше из двора като топка. Ираида, опитвайки се да избяга, викаше и молеше за помощ, но съседите, които мълчаливо наблюдаваха всичко от прозорците, не бързаха да се намесват. С целия двор тя имаше обтегнати отношения — никой не обичаше тази свадлива, токсична жена. Когато Елисавета Викторовна сметна, че наказанието е достатъчно, тя отиде да вземе Яна и внучката.
Яна вече чакаше леля си, предварително събрала всичките си неща и уведомила собственичката на апартамента за напускането си. Елисавета Викторовна взе племенницата си и дъщеря ѝ със себе си.
Тя категорично забрани на Яна дори да мисли за връщане при слабохарактерния си съпруг и неговата психически нестабилна майка. Владимир не очакваше бягството на съпругата си и още седмица след заминаването ѝ пристигна при Елисавета Викторовна с надежда за помирение. Той се държеше арогантно, сякаш очакваше Яна да се извини за „недопустимото“ си поведение. Вместо това тя му заяви, че вече е подала молба за развод:
— Повече не се появявай тук. Не си желан тук, — каза младата жена. — И предай на майка си: смятам да подам жалба срещу нея. Тя ще отговаря пред закона. Ще се обърна и към съда и ще поискам морално обезщетение от няколкостотин хиляди. Сега е ваш ред да търпите!
Животът след развода почти веднага се нареди. Яна, която стана самотна майка, още преди брака с Владимир беше научила испански — тези знания много ѝ помогнаха. Тя трябваше сама да осигурява себе си и дъщеря си. Един стар познат се обърна към нея с молба да работи като преводачка на онлайн конференция. Именно там тя се запозна с бъдещия си съпруг. Чужденецът измоли номера ѝ и те започнаха да общуват. Година по-късно Яна заедно с дъщеря си се премести при него. Владимир не възрази: доброволно подписа всички документи в замяна на обещанието на Яна да не изисква алименти.
След преместването на Яна неочаквано „оживя“ Ираида Брониславовна. Тя се обади на бившата си сватя и с жален глас започна да моли:
— Лиза, между нас е имало всичко — и хубаво, и лошо. Поговори с Яна, моля те. Защо ме лиши от възможността да виждам внучката си? Толкова много пъти се опитвах да се свържа по видео, но тя веднага затваря, щом чуе гласа ми. Повлияй ѝ. Аз, като баба, имам право да виждам детето на сина си!
— Ти нямаш никакво морално право на това, — рязко отговори Елисавета Викторовна. — Яна ми разказа всичко — и за обидите, и за тормоза. А за какво ти е внучка, която, по твоите думи, Яна е „нагуляла“ от любовник? Към твоя син внучката ми няма отношение. А още по-малко — към теб.
— Лиза, прояви поне малко човечност… — хлипаше Ираида Брониславовна. — Не очаквах такава жестокост. Поговори с Яна, тя ще те послуша. Моля те, нека забравим обидите и да се опитаме да подобрим отношенията. Заради детето!
Думите на Ираида Брониславовна Елисавета Викторовна, разбира се, предаде…
