Сватбената рокля шумно се разпери по пода, когато Виктория я хвърли с възмущение. Очите ѝ горяха, а бузите бяха пламнали.
— Няма да позволя това! — изкрещя тя, сочейки с треперещ пръст към Антон. — Ще върнеш всичко обратно!
Антон стисна челюст, но не каза нищо. Свекървата стоеше до вратата с ръка, притисната към гърдите. Роднините притихнаха, вперили поглед в сцената.
— Вики, не драматизирай, — обади се тихо Марина, по-малката сестра на Антон. — Просто погледнах чекмеджето. Да не е било заключено?
— Това е дневникът ми! — Виктория посочи тефтера в ръцете на Марина. — Как смееш да го държиш и да го разлистваш пред всички?
Марина повдигна вежди.
— Ами ако няма какво да криеш, защо се ядосваш така?
— Това не е аргумент, — промълви Виктория през зъби. — Това е лично.
— О, я стига, — присмя се Марина. — Може би пишеш фантазии за някой друг?
Свекървата направи неуверена крачка напред.
— Момичета, моля ви… Вики, хайде да седнем да говорим…
— Не! — Виктория взе дневника, изтръгвайки го рязко. — Не искам да говоря. Искам да ме оставите на мира!
Марина заклати глава.
— Антон, виждаш ли? Това е истерия. Нормален човек не реагира така, ако всичко е наред.
Антон стисна ръцете си.
— Виктория… Кажи честно — има ли нещо, което трябва да знам?
— Господи! — тя избухна в смях, но в очите ѝ блеснаха сълзи. — Ти наистина ли вярваш, че всичко, което мисля и чувствам, е за показ?
Тишина. Само тежкото дишане на Виктория и Марина, която леко се усмихваше победоносно.
— Ако толкова държиш да знаеш — ето, прочети! — Виктория разтвори дневника и го подаде на Антон. — Прочети всичко!
— Не искам да чета, — измърмори той. — Просто исках да си откровена.
— Това не е откровеност, това е натиск. — Тя отстъпи крачка назад. — И сега разбирам… Че тази сватба не беше добра идея.
Марина сви устни.
— Така ли? Може би ще е по-добре да си тръгнеш, щом си толкова обидена.
Виктория се наведе, взе роклята от пода и я притисна към гърдите си.
— Може би наистина ще си тръгна, — каза спокойно. — И поне ще знам, че съм спасила себе си от хора, които не уважават ничии граници.
Тя излезе, без да погледне назад.
Антон остана неподвижен, държейки в ръце дневника, който така и не отвори.
Антон седеше вцепенен. Дневникът тежеше в ръцете му повече от всичките му съмнения.
Марина направи крачка към него и сложи ръка на рамото му.
— Не се обвинявай. Тя винаги е била прекалено чувствителна.
— Не говори така за нея, — каза той тихо, без да я погледне.
Марина премигна изненадано.
— Аз само исках да ти отворя очите…
— Не си ми отворила нищо. — Антон стана рязко. — Само създаде проблем там, където нямаше.
Свекървата приближи плахо.
— Антон… Може би ще е добре да отидеш след нея.
Той стисна дневника още по-силно.
— Може би.
Без да каже повече, излезе от стаята.
Виктория седеше на стълбите пред къщата, притиснала сватбената рокля в скута си. Когато го видя, не помръдна.
— Вики… — започна той, но думите заседнаха в гърлото му.
— Не ми се говори, — каза тя тихо. — Поне не сега.
Той седна до нея. Дневникът лежеше между тях, като някакво обвинение.
— Ще ти го дам, ако искаш, — промълви Виктория, без да го гледа. — Ще можеш да четеш всичко. Да провериш всичко. Да се увериш, че не крия никакви чудовища под леглото.
— Не искам да го чета, — каза Антон и стисна очи. — Искам да ми вярваш… Че ми стига да знам, че си тук.
— А на мен ми трябва да знам, че няма да позволиш някой да рови в живота ми, само защото му е интересно. — Тя пое дъх. — И че няма да се съмняваш в мен, ако защитя себе си.
Той кимна бавно.
— Добре… — прошепна той. — Няма да го отварям.
Тя протегна ръка и отне дневника. Сложи го върху роклята си и чак тогава го погледна.
— Не знам дали ще мога да вляза пак там. — Сочи с брадичка към къщата. — Не и днес.
— Няма и да те карам.
Виктория въздъхна.
— Може би някой ден ще ми повярват, че не всяка истерия е знак за вина. Понякога е просто граница.
— Знам.
Тя се облегна на рамото му. За първи път от началото на деня в гърдите ѝ се появи спокойствие.
Вратата се отвори и Марина се показа на прага, наблюдавайки ги мълчаливо. Но този път Виктория не реагира.
Просто седеше до него, с рокля в скута и с убеждението, че поне един човек все още ѝ вярва.
Марина стоеше на прага, скръстила ръце. Очите ѝ проблясваха неспокойно, сякаш не знаеше дали да се оттегли или да настоява.
— Антон… — започна тя с напрегнат глас. — Мама те вика. Казва, че не може да оставите нещата така.
Виктория не помръдна. Дишането ѝ беше бавно, като човек, който се е уморил да се обяснява.
Антон вдигна глава.
— Ще дойда след малко.
— Но… — Марина спря. Погледна Виктория и тихо добави: — Аз… Не мислех да те обидя.
— Но го направи, — отвърна Виктория спокойно. — И не за първи път.
Марина прехапа устна.
— Понякога си толкова надменна, че човек…
— Че човек си въобразява, че има право да му е интересно какво има в чуждия дневник? — довърши Виктория, без да повиши тон.
Настъпи тишина.
— Може би… — Марина отпусна ръце. — Може би и аз се престарах.
Виктория вдигна поглед към нея.
— Не е въпрос на престараване. А на уважение.
Марина примигна.
— Добре. Разбирам.
Без да добавя нищо повече, тя се прибра в къщата и затвори вратата след себе си.
Антон пое дълбоко дъх и погледна Виктория.
— Искаш ли да се приберем у дома?
— Да. — Тя кимна. — Не искам да стоя тук повече.
— Добре. — Той се изправи и ѝ подаде ръка.
Виктория стана бавно, притиснала дневника и роклята към гърдите си. За миг погледна къщата — голяма, подредена, но сякаш по-студена от всякога.
— Ще поговорим ли с тях по-късно? — попита Антон, докато вървяха към колата.
— Може би. — Тя се усмихна едва забележимо. — Но само ако и те решат да разговарят като възрастни хора, а не като съдници.
Той отключи вратата и ѝ помогна да седне.
— Съжалявам, че трябваше да минеш през това.
— И аз съжалявам, че ти трябваше да избираш между тях и мен. — Гласът ѝ омекна. — Но благодаря, че избра да ми вярваш.
— Не съм имал никакво съмнение. — Антон се наведе и я целуна по челото.
Когато колата потегли, Виктория притисна дневника в скута си. За първи път от седмици почувства, че собствените ѝ мисли пак ѝ принадлежат.
А къщата остана зад тях — заедно със своите недоизказани подозрения и чужди очи, които се опитваха да проникнат там, където не им е мястото.
Колата премина по тесния чакълен път, докато къщата постепенно се скри от огледалото за обратно виждане.
Виктория затвори очи. Целият ѝ ден беше оставил горчив вкус — усещането, че никога няма да ѝ позволят да бъде просто себе си, без да ѝ ровят в мислите.
Антон караше мълчаливо. Ръката му лежеше на скоростния лост, но когато спряха на червен светофар, я вдигна и нежно я положи върху нейната.
— Знаеш ли, — каза той тихо, — може би тази сватба не трябва да е събиране на всички. Може би е по-добре да е само наша.
Тя отвори очи и се обърна към него.
— Наистина ли мислиш така?
— Да. — Той я погледна сериозно. — С теб не се чувствам като с останалите. С теб не се чувствам длъжен да доказвам, че съм някой друг.
Виктория пое дъх.
— Ако го направим само двамата… Ще бъде тихо. Чисто. Без обвинения и сцени.
— И никой няма да ти рови в дневника. — Усмивката му беше уморена, но истинска.
Тя се усмихна за пръв път от сутринта.
— Звучи прекрасно.
Светофарът светна зелено. Колата тръгна, а зад тях останаха цялата тишина и сянката на подозренията.
Когато стигнаха малкия апартамент, където живееха, Виктория първо влезе и остави роклята на канапето. После бавно сложи дневника на масата, сякаш искаше да докаже и на себе си, че вече няма страх.
Антон я прегърна през раменете.
— Ще се обадя на всички, за да кажа, че искаме време за двама ни.
— Ще ги ядосаш, — прошепна тя.
— Вероятно. — Той я целуна по косата. — Но понякога си струва.
Тя се обърна с лице към него.
— Знаеш ли кое е най-важното?
— Какво?
— Че вече не се чувствам сама в това.
Антон притисна челото си до нейното.
— И никога повече няма да бъдеш.
Виктория се усмихна. После протегна ръка, взе дневника и го отвори — не за да доказва нещо на някого, а защото искаше да запише този момент.
„Днес избрах себе си. А той избра мен.“
Тя написа реда бавно, без да бърза, и затвори корицата.
Край./spodeli.online
