На сутринта колата спря пред болницата в осем без пет. Момчилов слезе пръв, отвори вратата и я изчака — без думи, без излишни жестове. Мария вървеше до него по коридора и усещаше как сестрите се обръщат, как лекарят дойде лично да го посрещне. Парите явно бяха пристигнали преди тях.
Данил лежеше с апарати и бледо лице, но когато видя сестра си, се усмихна — онази усмивка, която тя беше пазила в себе си като талисман през целия предходен месец.
— Кой е той? — попита тихо, кимайки към Момчилов, застанал дискретно до вратата.
— Човек, който помогна — отвърна Мария.
Данил я погледна с онова детско умение да усети лъжата.
— Само помогна ли?
Тя не отговори.
Следващите шест седмици минаха в странен, почти нереален ритъм. Конференции, гала вечери, вечери с инвеститори — Мария стоеше до Момчилов и се научи да чете стаята така, както той го правеше. Научи се кога да говори и кога да мълчи. Кога усмивката трябва да е топла и кога — само учтива.
Той никога не я докосваше повече от необходимото. Ръка на кръста при влизане в зала. Пръсти, едва допрели лакътя й при представяне. Всичко — точно толкова, колкото ситуацията изисква, и нито сантиметър повече.
Но в самолета за Барселона, когато останалите заспаха и кабината потъна в тиха полутъмнина, той я попита нещо, което не беше очаквала:
— Защо никога не питате за мен?
Мария затвори книгата.
— Питах. Онази нощ в хотела.
— Попитахте дали съм това, за което ме мислят. Но не попитахте кой всъщност съм.
Тя го погледна. В лицето му нямаше обичайната дистанция — само умора, стара и добре скривана.
— Добре — каза тя. — Кой сте?
Дълга пауза.
— Човек, който преди петнадесет години имаше всичко, което вие сега търсите за брат си — и не успя да го спаси.
Мария не попита повече. Не беше нужно.
Барселона беше топла, с мирис на морска сол и портокали. Деловите срещи свършиха към обяд на третия ден и изведнъж имаха следобед без програма — нещо, което явно не се случваше често в живота на Момчилов. Той стоеше на терасата на хотела с кафе в ръка и изглеждаше почти изгубен.
— Кога последно сте ходили някъде без цел? — попита Мария.
Той се замисли прекалено дълго.
— Не помня.
— Тогава тръгвайте.
Разходиха се из Готическия квартал без план, без охрана, без делови разговори. Мария купи портокали от уличен щанд. Той плати и се изчерви леко, сякаш дребният жест го беше изненадал. В тясна уличка с цветни балкони тя се смя на нещо — истински, без пресметнатост — и той я гледа по начин, по който не беше гледал никого от много дълго.
Вечерта, на малка маса в ресторант без звезди от Мишлен, той каза:
— Договорът свършва след десет дни.
— Знам — отвърна тя.
— Не искам да свършва.
Мария сложи вилицата.
— Господин Момчилов…
— Виктор — прекъсна я. — Поне тук. Поне тази вечер.
Тя го погледна дълго. В очите му нямаше нито властност, нито дистанция. Само човек, който за пръв път от много години е поискал нещо не защото го е планирал, а защото е истина.
— Виктор — повтори тя. — Аз не съм жената от търга. Тя не съществува.
— Знам — каза той. — Затова съм тук.
Когато се върнаха, Данил вече беше след операция. Седеше в леглото с цвят по бузите и карта за игра в ръка. Когато видя Виктор до сестра си, не каза нищо — само кимна с онази сериозност, с която младите хора понякога разбират повече от възрастните.
Мария стоеше в коридора след посещението и Виктор се приближи.
— Имам въпрос — каза тихо.
— Питайте.
— Ако не беше имало търг. Ако бях те срещнал някъде другаде — в галерията, на улицата, на случайна маса — щеше ли да ми позволиш дори да заговоря?
Тя помисли честно.
— Не знам. Може би нямаше да ви забележа.
— А сега?
Мария погледна ръцете му — същите ръце, написали чека за операцията на Данил, поднесли й чай онази нощ, платили портокалите в Барселона.
— Сега ви виждам — каза просто.
Той не отговори. Но когато тръгнаха към изхода, ръката му намери нейната — не като жест за публика, не по договор.
Просто така. 😔
