Когато бях малка, мама и аз излизахме на разходки, и всеки път, когато се връщахме вкъщи, тя плачеше в банята. Чуках на вратата, а тя казваше: „Мамето е добре.“ Тя почина преди три години.
Другия ден видях жена, която пазареше с малката си дъщеря. Тя взе крем за очи, почуди се, след което го остави обратно, когато дъщеря ѝ извика: „Мамо, виж! Играчката, за която ти разказах! Всички я имат!“ Жената се усмихна и каза: „Разбира се, скъпа, да видим.“
Тогава осъзнах: мама плачеше, защото всеки ден избираше между нещо малко за себе си и нещо, което аз исках или имах нужда. Тя ме отгледа сама, отказвайки си всяка малка радост, само за да се спаси от лишения.
Понякога зад всеки приготвен обяд, всяка приказка за лягане и всяка късна нощ на тревога стои един родител-единичка, тихо понасящ тежестта на двама. Тяхната любов се простира там, където времето и силата не биха трябвало, доказвайки, че обикновените хора могат да създадат необикновени животи за децата си.
