Беше вече след три нощи, когато изтощена се настаних на задната седалка на таксито.
Градът спеше, и само редки светлини мигаха отвъд стъклото. Шофьорът почти не говореше, но забелязах, че няколко пъти ме поглеждаше в огледалото. Всеки негов поглед караше сърцето ми да бие по-бързо.
Когато колата спря пред моя дом, побързах да платя и тръгнах към входа. Асансьорът, сякаш нарочно, не работеше — трябваше да се качвам пеша.
На средата на стълбите чух бързи, тежки стъпки зад себе си.
Страхът ме сковa.
— Моля… вземете всичко, само да не ме пипате! — прошепнах, обръщайки се.
Мъжът спря.
— Момиче, почакай! Ти го изпусна, — каза той, тежко дишайки.
В ръката му беше портфейлът ми.
Бях на път да заплача от облекчение — вътре бяха документите, картите и стара снимка на баща ми. Той спокойно можеше да го задържи, а щях да разбера чак на сутринта.
Той разказа, че ме е викал, но не съм чула, и за да не загуби портфейла, е изоставил колата и е тичал по стълбите след мен.
Извинявах се, смутено се усмихвайки.
— Мислех, че ти…
— Проблем? — усмихна се той. И двамата се засмяхме.
Когато най-сетне влязох в дома си, сърцето ми още биеше учестено, но не от страх. Разбрах, че понякога добротата идва от онези, които бързаме да приемем за заплаха.
Не всеки непознат е враг. Понякога той просто е човек, който иска да ти върне портфейла в три часа през нощта.
