Пътувах в електричката София–Перник една събота сутрин, от онези влакове, които миришат едновременно на мокро яке, евтино кафе и чужда умора.
Бях седнал до прозореца, слушах музика и се опитвах да не мисля за нищо. Вагонът беше пълен – работници с раници, ученици, една жена с дете, двама млади с каски на колене, няколко баби с найлонови торби. Още на гара „Захарна фабрика“ беше ясно, че ще се возим плътно до Перник.
На „Искър“ вратата скърцайки се отвори и вътре се качи мъж.
Не беше класическото „клоше“, което хората очакват да видят – някъде около трийсет и пет, рошава коса, лицето в синини и леко подуто, леко набола брада. Якето – старо, но някога скъпо, със скъсана подплата. Панталонът мръсен, обувките износени. Миришеше на влага, дим и нещо кисело.
Огледа вагона, пое си въздух и започна:
– Хора добри… три дни не съм ял. Честна дума. Крадец не съм – нямам сили да бягам вече, само да падна мога. А гладът… – сложи ръка на стомаха си. – Гладът не пита.
Гласът му беше хрипкав, но не театрален. Повечето очи се вдигнаха от телефоните.
– Ако има кой с левче, с два… – продължи. – Баничка да си взема, не повече. Не прося по принцип, само… – махна с ръка. – Само днес.
Българите може да сме цинични, но сме и отзивчиви, когато някой гладува. Първа се размърда бабата срещу мен – извади портмоне, извади монети. После мъжът с каската – подаде две лева. Жената с детето – още толкова.
Мъжът вървеше бавно по коридора, протягаше ръка, благодареше с пресипнал глас.
– Здраве да ви дава Господ… Няма да забравя…
Лъвчетата и двулевките пълнеха шепата му. Броейки набързо, сигурно за минута беше събрал към двайсетина лева.
Бях готов да бръкна и аз, когато от най-задната седалка, до прозореца, се изправи един мъж.
Беше на около петдесет, с черно кожено яке, набола коса, лице, което не се усмихва често. До момента седеше с кръстени ръце и гледаше навън. Сега погледът му се впи в просещия.
– Ти ли, бе? – изрева, така че целият вагон замлъкна. – Ти ли ще ми играеш гладен пред очите?
Мъжът с монетите в шепата застина. Цветът се дръпна от лицето му.
– Бате… не те познавам… – промълви.
– Не ме познаваш? – мъжът тръгна към него. – Я се обърни да те видя по-добре, Петре.
„Петре“.
Името увисна във въздуха като шамар.
– Казах ти да върнеш парите на хората – продължи мъжът, вече пред него. – Или да изчезнеш от тия влакове. Явно нищо не си разбрал.
Хората наоколо се размърдаха неспокойно. Бабата притисна чантата си към себе си. Момчето с каската прошепна:
– Ще става цирк.
Просещият – Петър – се опита да оправи положението.
– Господине, грешка правите… Аз съм друг човек, хората ме бъркат…
– Аз не те бъркам – изсъска мъжът. – Две години сме работили при един и същи шеф. Аз бачках по строежите, ти носеше кофите и все разправяше, че „не си за това“. Та като не си за това, защо изчезна с авансите на две бригади, а?
Вагонът притихна.
– Взе парите на нашите хора, дето се хващаха и неделя да работят, за да си платят заемите – продължи той. – Жена ми плака три месеца, децата ми ходеха без нови обувки, а ти, „гладният“, тогава качи снимки във Фейсбук от Гърция. Същото това яке го носиш и там, помниш ли? Или вече забрави?
Петър изпусна няколко монети, които се търколиха по пода.
– Не… не беше така… – измънка. – Аз… после щях да върна…
– Щял да върне – повтори мъжът през зъби. – И сега пак „ще върне“. Само че този път не от нашия джоб.
Обърна се към вагона.
– Хора, слушайте внимателно. Това не е бездомник, който е изпаднал. Този човек взема аванси по обекти, после изчезва, сменя квартали, влакове и истории. Миналия месец го видях на влака за Благоевград – тогава „не бил ял пет дни“. – погледна Петър. – Колко дни е днес?
Вагонът се раздвижи. Една жена тихо каза:
– Аз съм го виждала на метрото, пак така говореше.
Друг добави:
– И аз. На автогарата. Същата реч.
Петър се огледа панически, като животно в капан.
– Добре, да, грешил съм – изпелтечи. – Ама какво да правя сега? Работодателите лъжат, държавата лъже, всички гледат да оцелеят…
– Разликата е, че ти лъжеш такива като тях – мъжът посочи хората с торбите. – Не шефове, не министри. Ти си избрал най-лесното – тия, дето ти съчувстват.
– Не се правете на свети… – опита се да отвърне Петър. – Никой не ви кара да давате.
Бабата срещу мен сведе очи. Явно се почувства глупаво.
Мъжът в коженото яке се пресегна и хвана Петър за якето.
– Извади парите и ги върни.
– Какво… – Петър дръпна рамо. – Нямаш право да ме пипаш…
– Имам право да не те оставя пак да обираш всички, докато аз мълча – отвърна онзи. – Две години ми тежи, че не те намерих. Сега съдбата сама те докара.
Вдигна поглед към нас.
– Хайде, хора, да не се правим, че не ни пука. Който му е дал, да си вземе обратно. Който иска – да остави, ако вярва, че все пак е гладен. Но нека да знае за кого дава.
Петър стоеше, стиснал шепата, като дете, което са хванали да преписва.
Няколко души се изправиха. Жената с детето първа:
– Дай ми моите два лева, моля – каза тихо.
Петър се забави.
– Дай – повтори мъжът в коженото.
Със стиснати зъби Петър започна да брои. Хората си взеха парите, някои оставиха дребни. Бабата взе обратно едно левче и остави баничката, която му беше дала.
– Да ядеш – каза. – Но не и да лъжеш.
Очите му проблеснаха за миг – не от благодарност, а от унижение.
Когато всички се върнаха по местата, мъжът в коженото не го пусна.
– А сега ще слезеш на следващата гара с мен – каза. – Ще идем в полицията да запишат жалба. Ако искаш – да избягаш, бягай. Но ще знаеш, че втори път като те видя да обираш хората, няма да си излизаш просто с приказки.
– За какво ще се жалваш, бе? – захапа го Петър. – За авансите? Давността им мина.
– Не само за тях – отвърна мъжът. – За схемата ти. За записите, които имам от онова време. – усмихна се криво. – Мислеше, че всичко си изтрил?
Петър се вкамени.
Вагонът гледаше като на театър. Някои се наслаждаваха на „справедливостта“, други извръщаха очи – неудобно е да си свидетел на чуждо падение.
Аз стоях и си мислех, че никой от двамата не е напълно прав.
Петър беше измамник. Без оправдание. Но блузата му под якето беше толкова износена, обувките – толкова разпокъсани, че ми стана ясно, че това „голямо обиране“ не му е донесло нито къща, нито кола. Донесло му е страх и бягане.
Мъжът в коженото – може би беше праведен, може би гневът му беше смешение между справедливост и лична болка. Две години е гледал собствените си деца без парите, които онзи му е взел. И сега не търси „морал“, а прост празен баланс.
– Ще дойдеш ли? – повтори той.
Петър вдиша, издиша.
– Добре – каза. – Само… дай ми да слезем без циркове.
– С удоволствие – отвърна мъжът.
Влакът забави за следващата спирка. Когато спря, двамата слязоха. Петър вървеше леко приведен, мъжът – до него, без да го хваща, но и без да го изпуска от очи.
Вагонът зашумя. Хората се разприказваха:
– Ето, на такива не може да се вярва…
– Глад ли? Глад за лесни пари…
– Ама и ние сме виновни, бе. Всички даваме, без да мислим…
Аз си останах на мястото, гледайки през прозореца как двамата вървят по перона.
Не знаех дали наистина ще стигнат до полицията или Петьо ще избяга на първия завой. Не знаех дали онзи има записи или просто блъфира. Знаех само, че в тоя влак за десет минути видях нещо, което обикновено трае години – доверие, предателство и един човек, който е решил, че повече няма да мълчи.
Когато стигнахме Перник, бабата срещу мен се наведе:
– Момче, ти даде ли му?
– Не успях – усмихнах се криво. – В този случай май е по-добре.
– Знаеш ли – каза тя – аз пак бих дала. Не заради него. Заради себе си. Да не стана като тия, дето никога не протягат ръка, да не би да ги излъжат.
Замълчах.
Може би тя беше права. Може би и двамата бяха.
Аз само знаех, че след този влак, когато някой ми каже „гладен съм“, първо ще погледна в очите му, а не в ръката.
И ако се окаже Петър – ще знам какво да кажа:
„Хляб – да. Лъжа – не.“
