Бременността я превърнала в още по-лесна мишена.
Васил станал внимателен, дори нежен – пред хората. Купувал ѝ витамини, водел я на прегледи в най-скъпата клиника във Варна, казвал на приятелите си колко се радва на бащинството.
Но вкъщи ставало друго.
Когато настроението му се влошавало – когато някоя сделка се проваляла, когато някой не му се подчинявал достатъчно бързо – той си изваждал яда върху Мария.
Никога не я удрял по корема. Беше твърде умен за това. Но я блъскал в стената, хващал я за врата, крещял ѝ в лицето с пяна по устните.
Веднъж я заключил в мазето на вилата цял ден – защото си позволила да каже на приятелка по телефона, че се чувства самотна.
Донка я намерила свита до стълбището, разтреперана, с изцапани дрехи.
– Детето мое, ще те накарам да вземеш душ… ще ти дам чай…
– Донка… – прошепнала Мария. – Кажи ми истината. Преди мен… имало ли е други жени тук?
Старата жена замлъкнала.
– Имало е – казала тихо след дълга пауза. – Преди теб е имал съпруга. Казваше се Елена. Красиво момиче. Дошла тук на двадесет години. Родила му дъщеря. После изчезнала.
– Как изчезнала?
– Официално – избягала с любовник. Това каза господарят. Подал дори съдебна молба. Но никой не я видя повече. Нито тя, нито детето.
Мария усетила как кръвта ѝ изстива.
– А детето?
– Дъщеричката… я взе майка му. Отгледа я в друг град. Господарят не иска дори да чува за нея. Казва, че не е негова.
– Значи… тя може да е мъртва.
Донка не отговорила. Само свела поглед и излязла от стаята.
Мария легнала на леглото и затворила очи. Знаела, че трябва да избяга. Но как? Бременна е. Без пари. Без познати. Майка ѝ няма да я подкрепи – тя вече получавала месечна помощ от Васил.
Нямало накъде.
Родила през октомври – момченце. Назовала го Кирил.
Васил присъствал на раждането. Държал я за ръката. Усмихвал се пред лекарите. Целунал я по челото, когато ѝ дали бебето.
Но още на третия ден, когато се прибрали в вилата, той влязъл в стаята ѝ и казал студено:
– Искам тишина в къщата. Ако детето крещи, го вземай и го заключвай в детската стая. Не искам да чувам плач.
Мария го погледнала с изумление.
– Васил, това е новородено. То няма как да не плаче.
Той се приближил до нея бавно, застанал над леглото.
– Казах ти какво искам. Ако не можеш да се справиш, ще го дам на баба му. Тя ще го отгледа по-добре от теб.
– Не! – изкрещяла тя, притискайки бебето към гърдите си. – Няма да го вземеш!
Васил се усмихнал криво.
– Тогава научи го на ред. Както те научих теб.
И излязъл от стаята.
Мария плакала с часове. Кирил плакал с нея. Донка влизала, опитвала се да помогне, но какво можела да направи?
Месеците минавали.
Мария отслабнала, почернила, станала сянка на себе си. Усмихвала се само когато идвали гости. Носела скъпи рокли, гримирала се перфектно, говорела учтиво.
А вътре умирала всеки ден малко повече.
Но животът ѝ се променил една нощ през януари.
Васил бил на делова вечеря в София. Мария останала сама с Кирил и прислугата. Хранила детето, приспала го, после седнала в хола с чаша чай и запалила телевизора.
И точно тогава чула звънец на вратата.
Отворила предпазливо.
Пред нея стояла жена на около трийсет и пет години – слаба, с тъмни кръгове под очите, облечена в евтино палто. До нея – момиченце на около седем години, с големи сини очи.
– Ти си новата му жена, нали? – попитала жената тихо.
Мария кимнала объркано.
– Аз съм Елена. Първата му съпруга. А това е Ани – нашата дъщеря.
Мария усетила как краката ѝ омекват.
– Влез… бързо… – прошепнала тя, оглеждайки се към портата.
Двете жени влезли в хола. Детето се свило до майка си, гледайки изплашено наоколо.
– Как… как си жива? – попитала Мария, все още неповярвала на очите си.
Елена седнала тежко на дивана.
– Избягах. Преди седем години. Когато разбрах, че ако остана още малко, той ще ме убие. Взех детето през нощта, докато той бил на работа. Донка ми помогна. Дала ми пари, извела ни през задната врата. Побягнахме в Пловдив. Живяхме при роднини. После се преместих в София, работя като сервитьорка. Отглеждам дъщеря си.
Мария гледала жената като призрак, връщайки се от мъртвите.
– Защо се върна?
– Защото разбрах, че е взел нова съпруга. И че си млада. И че си родила. И не исках да мълча повече. Той трябва да плати за това, което ни прави.
– Но как ще го накараш? Тук всички са негови хора. Полицията, съдиите, адвокатите…
Елена извадила телефон от чантата си.
– Документирала съм всичко. Снимки от побоите. Записи на заплахи. Имам свидетели – лекари, които са ме лекували. Имам писма от хора, на които е заплашвал да им вземе деца, да ги унищожи, ако не му се подчинят. И имам контакт с журналист от национална медия, който иска да разкрие случая. Но за да стане това, имам нужда от втора жертва. Която да излезе и да каже истината.
Мария я гледала мълчаливо.
– Искаш… да дам показания срещу него?
– Да. Пред камерите. Пред хората. Заедно. Двете жени, които е унищожавал.
Мария свела поглед към ръцете си.
– Ако го направя… ще ми вземе детето. Ще ме унищожи. Има пари, връзки, адвокати…
– Затова трябва да го направим публично. Толкова публично, че да не може да го замете под килима. Журналистът има контакти с прокуратура в София – хора, които не са под контрола на Васил. Ако излезем двете, ще има ефект.
Мария затворила очи.
В главата ѝ се въртели хиляди мисли. Страх. Гняв. Надежда. Отчаяние.
После си спомнила как Васил я блъснал в стената, бременна. Как я заключил в мазето. Как ѝ казал, че детето ѝ е негово притежание.
И реши.
– Ще го направя.
Елена я прегърнала.
– Благодаря ти. Знаеш ли колко време чаках да намеря някой, който да не се страхува?
– Не е, че не се страхувам – отвърнала тихо Мария. – Просто знам, че ако не го направя сега, ще умра тук.
Две седмици по-късно излязло цялото разследване.
Заглавие в национална медия:
„Двете жени на бизнесмена-тиранин: Как Васил Стоянов тормозел, бил и заплашвал съпругите си години наред“
Интервю с Елена и Мария. Снимки. Документи. Записи.
Шокът бил огромен.
Васил опитал да отрече всичко. Нает адвокат, подал искове за клевета. Обадил се на приятели в медиите, за да заглушат случая.
Но публичността била прекалено голяма.
Прокуратурата в София повдигнала обвинение. Полицията във Варна – макар и неохотно – започнала разследване.
А тогава се появили още три жени, които твърдели, че също са били връзки на Васил и че ги е заплашвал и тормозил.
Делото започнало.
Васил се бил до последно. Но срещу толкова свидетелства, записи и документи не можал да устои.
Осъден на четири години затвор за домашно насилие, заплахи и незаконно задържане.
Бизнесът му се разпаднал. Имуществото – разделено между жените, които бяха подали искове. Вилата – продадена на търг.
Мария взела парите си и се преместила със сина си в малък апартамент в центъра на Варна. Започнала да работи като асистент в адвокатска кантора.
Елена останала в София, но двете жени поддържали контакт. Децата израснали, познавайки истината.
А Васил излязъл от затвора след три години – намалили му присъдата за добро поведение.
Опитал се да възстанови бизнеса си. Но репутацията му била унищожена. Старите му приятели се дистанцирали. Банките му отказали кредити.
Последно живял сам в малък апартамент в покрайнините на Варна, с пенсия от социални и с горчивината на човек, който е загубил всичко, защото е смятал, че жените са негова собственост.
Мария не изпитвала задоволство от неговия крах.
Но усещала нещо по-важно – свобода.
Всяка сутрин, когато будела сина си, знаела, че той няма да порасне в атмосфера на страх.
Че тя не е притежание.
Че е човек.
И това беше достатъчно.
