„– Година те возя като такси, а веднъж да кажеш „ето за бензин“ – няма.
– Бензинът ти са си твои проблеми, Миле, аз да не съм ти касиерка? – тросна се колежката и се облегна в седалката, все едно шофьорът ѝ е включен в заплатата.“
Милена, дребничка жена на около четирийсет, с къса руса коса и онзи вечно уморен, но любезен поглед, много си обичаше колата. Не беше кой знае какво – червена, десетгодишна, на лизинг – но за нея това беше нещо като лична територия. Единственото място, където никой не ѝ казва как да седи, какво да слуша и колко бързо да кара.
Точно в тази кола е направена и снимката, която пусна във фейсбук – с вдигната яка на зимното яке, на фона на заледените прозорци. Отпред – усмивка за света, отзад – ракла с вноски за кредит и сметки за гориво.
Работеше в счетоводен отдел на фирма в София, в голяма офис сграда край околовръстното. От „Младост“ до работа пътят беше досаден, но поносим – Милена ставаше по-рано, пускаше си радиото и тръгваше, докато градът още се разсънва.
Всичко си беше наред, докато един дъждовен ноемврийски вторник не я пресрещна Петя.
Петя беше класика – около четирийсет и пет, винаги с прясно направена коса, маникюр в цвят „скъп бордо“ и шал, който крещи „промоция в мола, но аз ще го нося като дизайнерски“. Вечно се оплакваше, че парите не стигат, но как точно така винаги имаше нов парфюм, никой не знаеше.
В онази вечер Милена вече държеше ключовете в ръка, когато чу зад гърба си:
– Миле, чакай малко!
Обърна се. Петя стоеше до вратата, свита в тънко палто, гледаше през стъклото към пороя навън.
– Ти нали си с колата, злато? Виж как вали, а аз съм със светли ботушки. Няма да стигнат до пролетта, ако се кача в 111. Подхвърли ме до „Дружба“, моля те. Ние сме почти по пътя.
„Почти по пътя“ се оказа първата крачка към една година безплатно такси.
Първия път Милена дори се зарадва. Компания, разговор, не е скучно.
– Разбира се, качвай се – усмихна се. – И аз не обичам да шляпам в този дъжд.
В колата тутакси мириса на мокър асфалт се смени с тежък, сладък парфюм. Петя говореше без да спира за това какъв ад е градският транспорт, как хората се бутали, как всички кашляли в лицето ѝ.
– Направо ми спаси живота, Миле – пропя тя пред блока си. – Утре ще ти донеса една аленка, голяма, шоколад.
Шоколад така и не видя. Но махна с ръка – няма да придиря за една вафла, важното е, че помогнах, помисли си Милена.
На следващата сутрин телефонът ѝ звънна в 7:40.
– Къде си? – гласът на Петя звучеше така, сякаш такси ѝ закъснява. – Аз съм долу на спирката, да не си минала вече покрай мен?
Милена за миг не разбра.
– А, ти чакаш… мен?
– Ами да, нали вчера каза, че ти е по път. Аз съм готова, слизай по-рано, че да не се мотаме.
И така, без да разбере кога точно е станало, Милена започна да спира всяка сутрин на съседната спирка.
После стана „нормално“.
Петя не питаше „можеш ли“. Тя вече излизаше от входа с реплика:
– Айде, шофьорката дойде.
В колата веднага започваше да „настройва“:
– Намали малко това радио, главата ме цепи от тия сутрешни новини.
– Миличка, купи си един ароматизатор, че мирише на мокра козина. Котката ти явно е спала вътре.
– Я завий през Хасан-Ефенди, трябва да мина през аптеката. Пет минутки работа, няма да умреш.
„Петте минутки“ в аптеката, после в кварталния магазин, после в мола, редовно се превръщаха в двадесет, тридесет, понякога четиридесет минути. Милена чакаше в колата, с изгасен двигател, за да пести гориво, опитвайки се да не мисли за стрелката, която все по-често отиваше към червеното.
За цяла година Петя не подхвърли и стотинка.
Никакво „дай да ти сипя поне 20 лева“. Никакво „я да взема аз днес да те закарам“ – нейна кола, естествено, нямаше. Само от време на време, по празници, изскачаше с някоя „изненада“:
– Купих ти крем за ръце, да не ми се напукат твоята воланова кожа. Нали сме приятелки.
„Нали сме приятелки“ в устата на Петя значеше „аз ползвам, ти плащаш“.
Милена дълго мълча. От неудобство, от свян, от онова българско „какво ще кажат колегите, ако я отрежа“. Докато една сутрин, на бензиностанцията, не сложи последните трийсет лева от заплатата си в резервоара.
Гледаше как цифрите на колонката се въртят, а в главата ѝ изникна отчетът, който вчера беше правила за фирмения транспорт: километрите, цените, разходите.
„Аз за служебната кола повече се грижа на хартия, отколкото за собствената си в реалност“, мина й през ума.
Когато след работа Петя както винаги се тръшна на седалката и каза:
– Миле, да минем през „Билата“ в Младост 1, че там има промоция на прах за пране, ще взема два пакета, ти така и така минаваш…
…Милена за пръв път пое дълбоко въздух и вместо да завие по навик, хвана правата към вкъщи.
– Няма да мина през „Билата“, Петя – каза спокойно. – Искам директно да се прибера.
Петя мигна, сякаш не бе чула правилно.
– Не се прави сега. Пет минутки работа. Айде, завий, че после ми е далече пеша.
– Не е пет минутки. Всеки път са по половин час – отвърна Милена. – И всеки път бензинът и времето са мои.
Салонът се стегна, като че ли някой бе дръпнал ръчната.
– Какво намекваш? – лед в гласа на Петя.
Милена погледна напред, към пътя.
– Че една година те возя всеки ден. И нито веднъж не си се сетила да се включиш за горивото. Не са ми безплатни нито колата, нито пътните. Нито нервите.
Настъпи тишина. Чуваше се само вентилаторът.
– Ами… бензинът ти е твоя работа, Милена – най-накрая процеди Петя. – Аз да не съм ти касиерка? Ти си си купила кола, ти си си я плащай. Аз да съм те карала?
Тези думи заседнаха по-силно от всяка обида.
В този момент Милена разбра, че не вози „приятелка“, а човек, който отдавна я е сложил в графа „услуга по подразбиране“.
Спря пред блока на Петя и този път не изключи двигателя.
– Слизай – каза тихо. – От утре ще си ходиш с 111. Аз вече няма да минавам „по пътя“.
Петя я изгледа така, сякаш е предала близък роднина.
– Така ли? Значи за някакви си бензини ще ми разваляш приятелството?
Милена я погледна за последно.
– Не бензинът разваля приятелството, Петя. Алчността го разваля.
Петя хлопна вратата със сила и се отдалечи, набирайки в чата на колежките „Истинското лице на Милена“.
Милена остана в колата сама. Погледна стрелката на резервоара – пак беше към червеното, но този път не я заболя.
Защото най-сетне си беше платила за нещо истински важно: за правото да не бъде ничий безплатен шофьор.
И докато навън минаваше старият 111, натъпкан до врата, тя си помисли, че понякога най-добрата икономия не е да делиш бензина, а да спреш да возиш хора, които те смятат за длъжен.
