Сутринта на тържеството започна с крясъците на надзорника и мириса на пушек.
– Елена! – гласът му разряза утрото. – До казаните, бързо! Днес ако нещо изгори, теб ще хвърля в огъня вместо дърва!
Тя обу набързо скъсаните си цървули, преметна грубата престилка и излезе от колибата. Очите на другите жени я изпратиха мълчаливо – смесица от съжаление, страх и нещо като надежда, която никоя не смееше да назове.
Елена вървеше към голямата къща, а всяка стъпка ѝ тежеше като камък. В ума ѝ се въртяха тревожни мисли, но под тях, като дълбок подземен огън, гореше решението. Вече нямаше връщане назад.
Дворът кипеше. Момчета носеха бъчви с вино, слугини чевръсто подреждаха масите под асмата, от хамбара мъжете вадеха последните чували брашно и торби с боб. На верандата, с ушита специално за повода рокля, стоеше господарката – полковниковата жена – и раздаваше заповеди с тънък, нервен глас.
– Ти там! – посочи тя Елена. – На теб разчитам за супите и гозбите. Полковникът не обича мазно, помни. И да не посмееш да превариш месото за гостите.
– Да, госпожо – отвърна Елена тихо.
Погледите им се срещнаха за миг. В очите на господарката мина най‑обикновена досада, сякаш гледа съдран котел, който още върши работа. Нито сянка на съмнение, нито тънка пукнатина в лъскавата фасада.
„Добре – помисли си Елена. – Нека така да си остане. До края.“
В кухнята вече вреше живот. Огромни казани бълбукаха над огъня, на масата бяха наредени купища зеленчуци, подправки, месо. Другите слугини се разтичаха, щом я видяха.
– Хайде, Елено, днес няма да си поемем въздух – промърмори най‑възрастната, баба Цвета. – Полковникът решил да покаже на целия район колко е голям човек.
Елена само кимна и започна да работи. Ръцете ѝ се движеха уверено, почти машинално – години в кухните на чифлика бяха научили тялото ѝ да помни, дори когато умът блуждае другаде.
А умът ѝ беше в гората.
Спомняше си как предната нощ, под прикритието на тъмнината, беше изровила малкото скривалище между корените на една стара върба. Как беше развързала парцалчето, в което се криеха сушените семена и корени, събрани с риск за живота. Майка ѝ ги беше показвала някога – тайно, шепнешком.
„Това лекува треска. Това спира кръв. А това… това не го пипай, ако няма за кого да умреш или заради кого да убиеш“, беше казала.
Елена го беше пипнала. И то не за да умре.
Сега скришом хвърляше по някое око към малкия глинен съд, скрит под един шкаф, в който беше стривала част от билките. Не всичко, не в големи количества – тя не искаше да затрие цялото имение. Нейната цел бяха тримата братя.
Само те.
Първите гости започнаха да пристигат по обяд. От прозорчето над мивката Елена виждаше как дворът се изпълва с файтони, с конници в скъпи униформи, с жени в шарени сукмани и бродирани престилки. Тя чуваше смеха им, музиката, тропота на гайда и тъпан, но не обръщаше внимание. Беше като човек, който върви по тънък лед – гледаш само пред себе си.
Най‑накрая дойде моментът, за който чакаше.
– Елена! – извика господарката от вратата. – Понеже ти имаш най‑леката ръка, ти ще подготвиш и сладкия шербет за младежите. Мъжете ще си пият ракия и вино, но на момичетата и момчетата да им е сладко.
Елена почувства как нещо в нея се усмихва горчиво.
– Както кажете, госпожо.
Шербетът – голям меден съд, в който се смесваше вода, захар, плодове и малко вино – беше любимата напитка на тримата братя. Те обичаха да го пият като вода, да го изливат по гърлата на момичета, да заливат с него чаршафите, когато отиваха в сеновала за поредното „забавление“.
„Да бъде шербетът“, помисли си Елена.
Докато слугите се суетяха около мръвките и хляба, тя се отдръпна в най‑далечния ъгъл на кухнята. Взе глинения съд, внимателно – да не дрънне. Извади оттам щипка от сместа – не повече от щипка. Беше достатъчно силна.
Изсипа я в малка чашка, добави малко гореща вода, за да се разтвори, после – още вода, да се разбие вкусът. Накрая, когато всичко изглеждаше като обикновен билков отвар, го изля в дъното на медния съд, в който вече чакаше захарта.
После стисна ръце за момент, сякаш се молеше на някакъв Бог, който никога не беше виждала, и започна да разбърква.
– Какво толкова ровиш там? – чу гласа на баба Цвета зад себе си. – Да не загори?
– Не, не – усмихна се Елена, но усмивката не стигна до очите ѝ. – Само да се стопи захарта хубаво.
Сладостта щеше да прикрие всичко.
Когато изнесоха шербета, слънцето вече клонеше към следобед. Гайдите свиреха, мъжете говореха високо, полковникът обикаляше масите с чашка ракия в ръка, поздравяваше, тупаше по рамото.
Тримата му синове бяха звездите на празника.
Най‑големият – Стоян – висок, едър, със самодоволна усмивка и винаги леко разкопчана риза. Средният – Димо – по‑стройен, с остри черти и студени очи. Най‑малкият – Петър – с мека коса и лице, което лесно би могло да изглежда добро, ако не беше научено от малко, че всичко му е позволено.
Те се въртяха около масата с шербета като пчели. Пълнеха си чашите, настояваха гостите да опитат, но първи винаги отпиваха сами.
Елена стоеше близо до входа на кухнята, готова да реагира, ако я повикат за още хляб или за някой забравен поднос. Оттам тя виждаше всичко.
Първо усети мириса.
Сместа, която беше сложила, нямаше силен аромат, но сега, примесена със захарта и плодовете, излъчваше едва доловима горчивина, която само тя, свикнала с миризмите на билките, различи. Гостите обаче бяха прекалено заети да се смеят, да се хвалят, да пият.
Първи се оплака Стоян.
– Мамка му, какво сте сложили в това? – засмя се той, като разтърси глава. – Целият свят ми се завъртя!
– Защото пиеш като пробит цървул – сряза го Димо и му дръпна чашата. – Дай насам.
Отпи дълга глътка. Потом още една.
– Нищо му няма – каза, но гласът му беше малко по‑глух от преди. – Само е силничко.
Петър, най‑малкият, също дръпна своята чаша до дъно, уж за да покаже, че той е най‑мъжът. Около тях приятелите им ръкопляскаха и викаха, радвайки се на празника.
Елена почувства как дланите ѝ се изпотяват.
Не знаеше колко време ще мине, докато започнат първите признаци. Майка ѝ беше разказвала, че тази билка е коварна: не удря веднага, а първо разхлабва силата в крайниците, замъглява мисълта, смъква кръвното. В по‑голямо количество можеше да спре и сърцето.
Тя се беше опитала да прецени – толкова, че да ги повали, да ги унижи, да ги покаже общо пред всички… но не и да погуби невинен. Знаеше, че други ще отпият от шербета. Но тримата братя бяха тези, които щяха да го пият като вода.
„Дано да съм премерила правилно“, помисли си.
Първият истински сигнал дойде малко след като музиката смени ритъма и хорото затропа по‑бурно.
Стоян, който водеше едно от хороводите, изведнъж се заплете и повлече двама души след себе си. Всички се разсмяха.
– Ей, Стояне, ракията ли беше много или момата до теб? – подвикна някой.
– Всичко ми се върти – изръмжа той и се опита да се изправи, но краката му омекнаха.
Димо, който стоеше наблизо, се приближи да го дръпне.
– Ставай, бе, не се излагай пред хората.
В момента, в който се наведе, лицето му побледня, очите му за миг се разшириха, а после се стесниха, сякаш светлината го режеше. Хвана се за главата.
– Какво е това… – прошепна. – Чувствам се…
Не довърши. Повдигна му се. Секунда по‑късно се наведе рязко встрани и повърна почти върху лъскавите ботуши на един от офицерите.
Смехът в двора секна, заменен от възмутени възклицания. Полковникът скочи от мястото си.
– Какво става тук?! – изрева.
Стоян вече беше паднал на колене, очите му блуждаеха. Петър се държеше за масата, дишаше тежко.
– Татко… не мога да си усещам ръцете… – проплака най‑малкият. – И… и сърцето ми тупти странно…
Шумът в двора се превърна в хаос. Жените с писък се дръпнаха назад, някои от мъжете се втурнаха да помагат, други само гледаха, разтърсени. Някой извика за доктор, както винаги, сякаш от нищото можеше да се появи лекар.
Елена стоеше на мястото си и гледаше.
Очите на хората вече не бяха обърнати към масите, към печеното, към музикантите. Всички гледаха тримата братя – силните, самоуверени мъже, които само преди часове се смееха и подмятаха шеги.
Сега бяха изплашени момчета.
– Отрова! – изпищя господарката, като се хвърли към най‑малкия си син. – Някой ги е отровил! – Очите ѝ бясно обиколиха двора и се спряха върху слугите. – Вие! Вие, мръсници! Кой пипа шербета?
– Елена го правеше – обади се една от слугините, без да мисли.
Всички погледи се обърнаха към нея.
Елена усети как светът се смалява до кръг от очи, които я пронизват. Странно, но в този момент не усети страх, а някакво спокойствие, което дори я учуди.
„Ето го – помисли си. – Това е.“
Полковникът пристъпи към нея с бързи крачки, лицето му беше тъмночервено.
– Ти ли… – започна, но не довърши. В този миг Петър изхлипа с писклив глас:
– Татко… не мога да дишам…
А после се свлече на земята.
Паниката отново заля двора. Някой търсеше вода, друг – ракия, трети крещеше да донесат сол, лайка, каквото и да е. Баба Цвета се опита да даде на Димо да изпие нещо горчиво, което носеше в престилката си, но той изблъска ръката ѝ, без да съзнава.
Елена беше забравена за момент. Това беше мигът, който не беше планирала, но който дочака с инстинкта на човек, който цял живот оцелява между чужди прищевки.
Тя се приближи към полковника.
– Господарю – каза спокойно. – Билките, които съм сложила, не убиват. Ако им се даде време и се направи противоотрова, ще оживеят. Но… ще им отнеме силата за известно време. Ще са слаби като деца.
Полковникът се извърна към нея, очите му горяха.
– Какво си направила, кучко? – изплю думите той. – Кажи ми веднага какво!
Тя го погледна право.
– Направих това, което вие правихте с мен години наред – отвърна. – Взех силата им. Само че аз не ги убих.
От гостите се чу шепот. Някой прошепна:
– Какво има предвид?
Полковникът я сграбчи за рамото.
– Ако не ми кажеш какво да дам на синовете си, ще те убия тук, пред всички!
Елена не помръдна. Болката от пръстите му, впити в кожата ѝ, беше като далечен спомен в сравнение с онова, което вече беше преживяла.
– Убиете ли ме – каза тихо – никога няма да разберете какво съм сложила. Тогава ще гледате тримата си синове как умират бавно. Пред всички тези хора, които днес сте събрали, за да им показвате колко сте силен.
Шепотът в двора се усили. Офицерите се спогледаха. Някои от по‑обикновените гости, селяни от околните села, гледаха с широко отворени очи – те знаеха какво е да нямаш глас, и сега виждаха как една робиня си го взема обратно.
За първи път от години полковникът изглеждаше истински объркан.
Гледаше синовете си – пребледнели, с пот по челата, с несигурни движения, – после слугите, гостите, и накрая – Елена.
Въздухът между тях беше наелектризиран.
– Какво искаш? – изръмжа той през зъби. – Пари? Свобода? Да те пусна да си ходиш?
Елена се изненада от спокойствието на собствения си глас.
– Искам да чуете истината – каза. – Пред всички. После ще ви кажа как да спасите синовете си.
– Каква истина?
Тя вдигна брадичка.
– Че знаехте какво ми правят. Че ги пускахте в колибата ми като кучета, които хвърляте върху парче месо. Че години наред ме правеха играчка, а аз нямах право да кажа „не“.
Настъпи тишина. Само гайдата някъде в края на двора продължи да свири за миг, преди музикантът да разбере, че никой вече не танцува, и да млъкне.
Господарката пребледня като платно.
– Лъжкиня! – изпищя тя. – Мъжът ми не би допуснал…
– Достатъчно! – прекъсна я един от офицерите, по‑висок и по‑стар. – Стига истерии.
Погледна Елена сериозно.
– Какво точно искаш да каже полковникът?
Тя си пое дълбоко въздух.
– Да признае, че това е вярно – отвърна. – Че не бях „доброволна играчка“, както някои тук си шепнат. Че бях робиня. И че той позволи.
Полковникът изсумтя.
– Никога! – ревна той. – Няма да се унижавам пред шепа селяни заради една…
Не успя да довърши. В този момент от земята се чу глух стон. Стоян се беше опитал да се изправи и отново беше паднал, този път по‑силно, ударил чело в камъните.
Кръвта се стичаше по лицето му.
Димо дишаше накъсано, като човек, който се дави. Петър лежеше почти неподвижен, само очите му се местеха.
– Татко… – промълви той едва чуто. – Помогни…
Тези две думи промениха всичко.
Полковникът се огледа. Видя как гостите му шепнат, как някои от по‑важните вече се отдръпват леко, сякаш не искат името им да бъде свързано с този скандал. Видя и офицера, който го гледаше с онази особена смесица от презрение и любопитство – като човек, който усеща, че се задава падане.
Едва сега разбра колко крехка е властта му.
– Добре – изсъска. – Добре!
Обърна се към всички.
– Синовете ми… – гласът му пресекна. – Синовете ми… са млади. Правили са грешки. С… с тази жена – посочи Елена – са прекрачвали граници.
Заля го вълна от срам. Никога досега не беше изричал подобни думи.
– Знаех… – каза тихо. – И не спрях. Заради това… тя има право да ме мрази.
Гласът му, макар и глух, се разнесе из двора. Всички чуха.
Елена усети как коленете ѝ омекват. Не от слабост, а от тежестта на мига. За пръв път, откакто беше доведена в този чифлик като дете, някой от „горните“ признаваше, че и тя има право – право на гняв, право на болка.
– Достатъчно ли е? – попита полковникът сухо. – Сега кажи какво си сложила.
Тя кимна.
– Ще ви трябва солена вода, силен чай от черен бъз и… – замисли се. – И да ги държите будни. Да не ги оставяте да заспят. До вечерта ще са като пребити, но живи.
Баба Цвета потвърди, без да знае какво точно е сложила Елена:
– Това може да помогне. Да се потят, да изхвърлят отровата.
Хората се втурнаха. Мъжете донесоха кофи вода, жените направиха чай, някои от гостите – онези, които не бяха свикнали да гледат само отстрани – се наведоха към тримата братя и започнаха да им говорят, да ги дърпат, да не им позволяват да се отпуснат.
Полковникът стоеше до тях, но от време на време погледът му се връщаше към Елена.
Часовете до свечеряване бяха най‑дългите в живота ѝ.
Тя не беше сигурна дали няма да е сгрешила дозата, дали някой от братята няма да умре въпреки всичко. Нямаше да плаче за тях – за това беше сигурна – но се страхуваше какво ще стане с останалите, ако трупове останат на двора.
Съдбата, която дотук рядко беше на нейна страна, този път сякаш реши да не я доубива.
Към мрак тримата братя вече дишаха по‑равно. Лицата им бяха бледи, но в очите се беше върнала някаква светлина. Ръцете им трепереха, краката им не ги държаха, но сърцата им биеха.
– Ще оживеят – отсече баба Цвета. – Само дето няма да скочат скоро на кон.
Елена си позволи да си поеме истински дъх.
Гостите постепенно се разотидоха, оставяйки след себе си разбит празник, разхвърляни пейки и тежко мълчание. Никой не беше в настроение да пее. Полковникът не се опита да ги задържи. Беше зает с една мисъл – какво да прави с Елена.
Тя беше седнала под една стара ябълка в края на двора. Никой не я беше заключил – може би, защото никой не вярваше, че ще избяга. Къде? С какво?
Елена обаче не мислеше да бяга.
Когато стъпките на полковника се приближиха, тя се изправи бавно.
– Хайде – каза той. – Да довършим.
Поведе я към малката канцелария до къщата, където обикновено подписваше договори за земя и разписки за зърно. Сега масата беше пустa, само една свещ трептеше.
– Сядай – посочи той стол.
Тя остана права.
– Какво ще правите с мен? – попита спокойно.
Полковникът я гледа дълго.
– Ако зависеше само от мен – изръмжа – щях да те пречукам на място. Но днес… днес ти ме постави на колене пред собствените ми гости.
Замълча.
– И една част от мен знае, че го заслужавах.
Тези думи го боляха повече от всяка рана.
– Няма да ти давам лекции за морал – продължи. – Мъж съм, не светец. Но синовете ми… – гласът му пресекна. – Синовете ми…
– Са живи – прекъсна го Елена. – Благодарение на това, че не ви оставих да ме убие.
Погледите им се срещнаха. В него вече нямаше само гняв. Имаше и умора, и някакво странно признание.
– Какво искаш? – повтори той. – Казах ти: пари, свобода…
– Свобода – отвърна тя без да се замисля. – Но не само за мен.
Той присви очи.
– Пак ли ще ми държиш речи?
– Не речи. Условия. – Елена говореше бавно, внимателно подбирайки думите, сякаш самата тя се изненадваше от смелостта си. – Ще ме освободите с писмен документ. Няма да ме търсите после, няма да пращате хора да ме връщат. Ще ми дадете и малко пари – колкото да стигна до града и да започна нещо, каквото и да е.
Полковникът се изсмя сухо.
– Мислиш ме за идиот, а?
– Не съм свършила – прекъсна го тя. – Искам и друго.
Наведоха глави един към друг като противници на шах.
– Ще спреш с… – пое си дъх – …с това да пращаш синовете си в колибите на слугините. Ще направиш правило – ясно, пред всички – че никой, от господарите до последния овчар, няма право да докосва жена тук без нейното съгласие.
Полковникът я гледаше така, сякаш е изкукала.
– Това е чифлик, не училище за благонравие!
– Това е място, където хората живеят – отвърна тя. – И ако не го направите, ако продължите по старому, думите ви от днес ще станат приказка из селата. Ще разказват как робинята Елена е отровила синовете ви, как ви е накарала да признаете, че сте я оставяли да бъде мачкана. И тогава не само честта ви ще е на земята. Може да се намерят и други, които да решат, че ако Елена е успяла, и те могат.
Беше се навела леко напред, говореше тихо, но всяка дума удряше като камък.
Полковникът разбра.
Времето се беше променило. Слуховете се носеха бързо, селяните отдавна крояха планове и бунтове шепнешком. Последното, от което имаше нужда, беше история за „робиня, която се саморазправила“. Това можеше да стане искра.
– Изнудваш ме – каза той.
– Не – поклати глава Елена. – Давам ви избор.
Настана дълга тишина. Свещта пукаше.
Накрая полковникът издиша тежко.
– Добре – каза. – Ще получиш свободата си и парите. За правилата… ще помисля. Няма да ми е лесно да ги наложа, но… – сви рамене – както казваш, времената се менят.
– Не „ще помислите“ – настоя тя. – Ще го кажете утре пред всички слуги. Пред синовете си. Иначе няма смисъл.
– Прекаляваш, жена! – изплю го той.
– Възможно е – отвърна. – Но и вие прекалихте. Години.
Погледна го в очите.
– Ако утре мълчите, аз просто ще си тръгна без да взема нищо. И ще говоря. Навсякъде. Не можете да убиете всяка уста по пътя.
Полковникът видя, че няма да я пречупи. За първи път срещаше човек от нейното „ниво“, който да не се свива при заплахата му.
– Добре – повтори през зъби. – Утре сутрин. Сега изчезвай от очите ми.
Елена не спа тази нощ. Седеше в своя ъгъл на колибата, а около нея жените дишаха тежко. Някои знаеха какво е направила, други – само подозираха, но никоя не задаваше въпроси. В очите им имаше нещо, което никога преди не беше виждала – не жал, не съжаление, а уважение.
Когато първите лъчи на слънцето се прокраднаха през процепите, надзорникът влетя.
– Всички вън! – изрева. – Господарят ще говори.
Елена излезе заедно с останалите. Дворът беше пуст, без музика и без весели гласове. Само полковникът стоеше на верандата, с лицето на човек, който се готви да глътне горчиво лекарство.
До него – седнали на пейки – бяха тримата братя. Лицата им още бяха бледи, под очите – тъмни сенки. Не изглеждаха страшни. Изглеждаха… обикновени.
– Слушайте ме добре – започна полковникът, без да вика. – Това, което ще кажа, няма да го повторя.
Робите се спогледаха.
– Вчера… – той преглътна. – Вчера на празника стана голяма беля. И тя не беше само от билките в чашите. Беше и от грешките, които трупаме тук от години.
Погледна Елена за миг, после пак хората.
– Допуснал съм – каза ясно – синовете ми да правят с някои от вас неща, които не са достойни. С жени, които не са им давали своята воля.
Шепот. Някой прокара ръка през устата си, сякаш не вярва на ушите си.
– От днес това свършва – продължи той. – Който посегне на жена в този чифлик без нейното „да“, ще си тръгне. Срамът няма да е негов, а мой, и аз няма да го търпя. Независимо дали е мой син, или отсрещният овчар.
Погледът му мина през тримата братя. Стоян стискаше челюсти, Димо гледаше в земята, Петър беше навел глава, сякаш му се гади от собствената кожа.
Елена стоеше неподвижна. В гърдите ѝ нещо се разпускаше, бавно, като въже, което се развързва.
– А сега – полковникът се изправи още малко. – Елена.
Всички погледи се обърнаха към нея. Тя пристъпи напред.
– Ти вече не си робиня – каза той глухо. – Свободна си да си вървиш.
Подаде ѝ сгънат лист – документът за освобождаване. В джоба на престилката ѝ пъхна кесия, която дрънчеше тежко.
– Пътят ти нататък не ме засяга. Но… – замълча, после допълни – …ако някога решиш да се върнеш, не като слугиня, а като наемен човек, с заплата и права… ще говорим.
Това беше най‑близкото до извинение, на което беше способен.
Елена взе листа и кесията. Ръцете ѝ трепереха леко.
Не каза „благодаря“. Не беше сигурна дали трябва. Вместо това се обърна към останалите жени.
– Който иска, да помни – каза тихо. – Това, което стана, не беше чудо. Беше просто… някой да каже „стига“. В един ден, в който всички очакваха да мълчим.
В очите на някои имаше сълзи. В други – решителност. Една от по‑младите, Марийка, едва не се хвърли да я прегърне, после се спря – не знаеше дали има право.
Елена ѝ кимна леко.
– Ти си следващата, дето няма да търпи – прошепна. – Помни това.
Тя напусна чифлика в същия ден, с вързоп на рамо и с документ в пазвата. Пътят към града беше дълъг, но за пръв път в живота си всяка крачка беше нейна.
Вечерта, когато стигна до първото село, седна в кръчмата и поръча купа чорба, като плати с пари, които не бяха дадени за да купуват тялото ѝ. Кръчмарят, човек с остър нос и любопитни очи, я попита откъде идва.
Тя се усмихна едва‑едва.
– От едно място, където една робиня най‑сетне напомни, че и тя е човек.
Историята ѝ започна да се разказва. От уста на уста, от село на село, от една уморена жена на друга, която сънува бягство, но сутринта пак хваща мотиката. Всеки добавяше и от себе си – някъде казваха, че Елена изгорила цялото имение, другаде – че тримата братя ослепели, че станали калугери.
Истината беше по‑тиха.
Тримата братя наистина останаха живи, но сърцата им никога не забравиха онази вечер. Стоян, който беше свикнал да владее всичко, започна да се стряска от всяко по‑дръзко женско око. Димо, студеният, понякога се будеше посред нощ, облян в пот, усещайки как краката му се предават отново. Петър, най‑младият, беше единственият, който се осмели след време да произнесе името ѝ с уважение.
– Тя ни даде урок – каза веднъж на братята си. – За който нищо в училище не можеше да ни подготви.
Полковникът остаря бързо. Празници още се правеха, но никога повече не бяха така разкошни и безгрижни. В двора му вече не се шепнеше за „робинята Елена“ със страх, а с респект и лека тръпка.
А Елена?
Тя се установи в града като пердазчийка и перачка. Работата беше тежка, но парите – нейни. С времето започна да помага на други жени, които бягаха от господари, мъже, съдби. Приемаше ги за няколко нощи, да се съвземат, да решат накъде да тръгнат.
Понякога, когато някоя от тях плачеше и казваше, че нищо не може да се промени, Елена сякаш виждаше отново двора, гайдите, тримата братя, падащи на земята пред очите на всички.
– Може – отговаряше тихо. – Не става за ден, но може. Понякога стига една жена да реши, че вече не е чужда собственост.
Не се мислеше за героиня. Тя просто беше жена, която един ден беше решила, че или ще умре, или ще живее като човек. И този избор беше променил повече съдби, отколкото можеше да си представи.
Защото, както казваше баба Цвета, след като чу цялата история от един пътуващ търговец:
– Всяка робия свършва оттам, откъдето е започнала – в главата. Елена първо се освободи там. После останалото само я настигна.
