Роднините на мъжа ми всяка събота идват при нас на баня, сякаш сме длъжни да ги чакаме с пълна трапеза. Този път окачих табелка „Санитарен ден“ и заключих.
– Ало, Ани, аз вече на всички казах, – свекърва ми говореше по телефона спокойно, сякаш нищо необичайно не се случва. – Утре към дванайсет ще дойдат.
Стоях в кухнята, държах черпака и гледах през прозореца. Петък, осем вечерта. Току-що се бях прибрала от работа, още не бях свалила якето. На котлона довираше супата, която готвех за няколко дни напред, за да не вися всяка вечер пред печката.
– Госпожо Петрова, нали се бяхме разбрали да предупреждавате по-рано?
– А аз според теб какво правя сега? Обаждам се и предупреждавам. Силвия с Андрей ще дойдат, ще вземат и децата, и аз ще съм там. Извади нова метла, че миналия път онази старата за нищо не ставаше.
Шест години. Всяка събота. В този момент усетих как пръстите ми върху черпака сякаш изтръпнаха.
Банята я построихме през 2020 година. Димитър тогава взе премия, аз добавих спестяванията си, а останалото – на кредит. Цялото удоволствие с дървената постройка, печката и преддверието ни излезе около 18 000 евро. Изплащахме кредита три години. И през тези три години аз орязах всичко – дрехи, почивки, излизания, всякакви излишни разходи.
Първия път свекърва ми дойде около месец след като най-накрая пуснахме банята. Без предупреждение. Със Силвия, Андрей и двете им деца. Донесе торта и каза: „Хайде да открием семейното място.“ Оттогава това „семейно място“ го откриват всяка събота.
– Госпожо Петрова, утре мислех да отида до майка ми.
– После ще отидеш, след банята. Те към пет часа ще си тръгнат.
Към пет. Тоест към седем, а може и към седем и половина. Което означава, че пак цял ден ще нося купи със салати, от сутринта ще мариновам месо, после ще мия подове, ще пера кърпи и чаршафи до късно вечерта. А в неделя ще лежа без сили и пак няма да отида при майка ми. Както и през всички тези шест години.
– Ани? Чуваш ли ме?
– Чувам ви.
– Е, добре. И вземи на Андрей някакъв суджук за бирата, че поръча.
Затворих. Черпакът още беше в ръката ми. Супата почти беше извряла и бързо свалих тенджерата от котлона.
Димитър седеше в хола и гледаше мач. Отидох и застанах на вратата.
– Майка ти пак е поканила всички за утре.
Той дори не се обърна.
– Е, ще дойдат и ще си тръгнат, какво толкова? За това сме я строили тая баня.
– Дими, ние я строихме за нас. Не за да посрещаме всяка събота сестра ти с цялото ѝ семейство.
– Ани, айде пак ли започваш. Това са роднини. Майка вече се е разбрала с тях, какво да ѝ кажа сега?
Върнах се в кухнята. Седнах на табуретката. Отворих бележките в телефона – същите, в които последната година започнах да записвам колко пари отиват за тези съботи. Осем пъти ходих до „Кауфланд“ и пълнех количката догоре. Осем пъти записвах сумите. 60 евро. 70. 85. 100 – онзи път, когато Андрей заяви, че иска „истинско месо, не тия боклуци от магазина“.
Изчислих средното. Около 75 евро. После отворих калкулатора. Петдесет и две съботи в годината. Умножено по шест години. Триста и дванайсет посещения. Умножено по 75 евро.
Отговорът излезе толкова бързо, че дори не го осъзнах веднага.
Двадесет и три хиляди и четиристотин евро.
Примигнах. После пак. После пак.
Двадесет и три хиляди евро.
Само за това да храня, чистя и обслужвам хора, които дори не са си направили труда веднъж да попитат дали на мен ми е удобно.
Усетих как нещо в мен просто… щракна.
Не избухване. Не истерия. А точно обратното — някакво ледено спокойствие.
Оставих телефона на масата. Изправих се. Отидох до вратата на банята и я погледнах.
Шест години.
И нито веднъж не казах „не“.
На следващата сутрин станах в седем.
Не за да готвя.
Не за да мариновам.
Не за да чистя.
Направих си кафе. Седнах на масата. И започнах да пиша.
Първо — списък.
Кърпи – 0
Чаршафи – 0
Храна – 0
Напитки – 0
После написах още нещо. С големи букви.
„САНИТАРЕН ДЕН. НЕ РАБОТИМ.“
Отидох до мазето, намерих едно старо парче картон и с дебел маркер написах същото. Закачих го на вратата на банята.
След това… заключих.
Ключът сложих в джоба си.
Когато Димитър стана, вече бях облечена и седях спокойно с втора чаша кафе.
– Какво правиш? – попита той, като се протегна.
– Пия кафе.
– А подготовката?
– Няма подготовка.
Той се намръщи.
– Как така няма?
– Така. Днес няма баня.
Настъпи тишина.
– Ани, не се шегувай.
– Не се шегувам.
Той ме гледаше няколко секунди, сякаш се опитваше да разбере дали говоря сериозно.
– Майка ще дойде след два часа.
– Нека дойде.
– И другите.
– Да дойдат.
– И какво ще правим?
Отпих от кафето си.
– Нищо.
В 11:48 ч. чух първата кола.
После втората.
После детски гласове.
После звънеца.
Не помръднах.
Звънецът прозвуча отново. По-дълго.
Димитър вече беше станал нервен.
– Ще отвориш ли?
– Ти отвори. Твоите гости са.
Той отиде и отвори вратата.
– О, ето ви! – чух гласа на свекърва ми. – Ани къде е?
– Вътре е.
Те влязоха шумно. Както винаги. С торби, с гласове, с претенции.
Силвия първа забеляза табелката.
– А това какво е?
– Какво? – попита Андрей.
– „Санитарен ден“…
Настъпи тишина.
– Ани! – извика свекърва ми.
Излязох спокойно в коридора.
– Добър ден.
– Какво означава това? – посочи тя към табелката.
– Това означава, че днес банята не работи.
– Как така не работи?
– Така. Затворена е.
– Ама ние сме дошли!
– Виждам.
– И?
– И нищо.
Силвия вече започваше да се дразни.
– Чакай малко, ти сериозно ли?
– Напълно.
Андрей се намеси:
– Аз специално си взех бира за това.
Погледнах го.
– Можеш да си я изпиеш у вас.
Димитър вече беше напрегнат.
– Ани, стига…
– Не, Дими. Стига беше шест години.
Свекърва ми скръсти ръце.
– Значи така ще говорим вече?
– Не. Така ще живеем вече.
Тя се изсмя сухо.
– Много си се променила.
– Не. Просто спрях да мълча.
Настъпи онзи момент, в който всички чакат някой да отстъпи.
Този път не бях аз.
– Добре – каза тя накрая. – Отвори банята.
– Не.
– Казах ти да я отвориш.
– А аз ти казах, че няма да я отворя.
– Това е семейна баня!
– Не. Това е наша баня. Платена от мен и от сина ти.
– И какво от това? Семейството трябва да се събира!
– Семейството трябва и да уважава.
Тишина.
Тежка.
Неприятна.
Истинска.
Силвия въздъхна.
– Хайде, мама, да си тръгваме. Очевидно не сме желани.
– Не сте нежелани – казах спокойно. – Просто не сте поканени.
Това ги удари.
Силно.
Когато си тръгнаха, в къщата остана тишина, каквато не бях чувала от години.
Димитър затвори вратата и се обърна към мен.
– Това беше излишно.
– Не беше.
– Можеше да го кажеш по друг начин.
– Опитвах шест години.
– Това е майка ми.
– А аз съм ти жена.
Той замълча.
За първи път.
– Знаеш ли колко струват тези съботи? – попитах го.
– Не ме интересува.
– Двадесет и три хиляди евро.
Той ме погледна.
– Какво?
– Толкова сме дали за шест години. За храна. За ток. За вода. За всичко.
– Това са глупости.
– Това са факти.
Подадох му телефона.
Той гледа известно време. После го остави.
– И какво?
– И нищо. От днес спира.
– Те ще се обидят.
– Нека.
– Ще има скандал.
– Вече има.
Мина една седмица.
Никой не се обади.
Нито свекърва ми. Нито Силвия.
Тишина.
Честно казано… беше странно.
В събота сутринта станах и… не направих нищо.
Нито готвене. Нито чистене. Нито пазар.
Отидох при майка ми.
Прекарахме цял ден заедно.
Когато се прибрах вечерта, Димитър седеше тихо.
– Ходила ли си? – попита.
– Да.
– Добре ли беше?
– Да.
Той кимна.
И това беше.
На третата седмица телефонът звънна.
Свекърва ми.
Вдигнах.
– Ани… – гласът ѝ беше различен.
– Да?
– Може ли да дойдем… но този път ще си донесем всичко?
Мълчах няколко секунди.
– И ще се обадим предварително – добави тя.
Погледнах към банята.
После към календара.
После към себе си.
– Ще видим – казах.
И за първи път от шест години… наистина го мислех.
