Паднах в древен кладенец в гората — а в мрака открих дръжка на врата, която водеше под земята.

Вътре имаше стълби.

Каменни, тесни и стръмни.

Спускаха се надолу в абсолютната тъмнина, толкова дълбоко, че светлината от отвора на кладенеца не успяваше да стигне дори до първото стъпало.

Стоях на прага и не можех да помръдна.

От едната ми страна беше старият кладенец — влажни камъни, мъх, корени и малкият кръг небе високо над главата ми.

От другата — тунел, който слизаше под земята.

Въздухът вътре беше по-студен. Миришеше на пръст, метал и нещо старо, затворено прекалено дълго.

Първата ми мисъл беше да затворя вратата.

Втората ми мисъл беше, че ако остана в кладенеца, ще умра.

Бях викала с часове.

Гласът ми вече беше пресипнал. Гърлото ме болеше. Телефонът ми беше изчезнал. Нямах вода. Нямах фенерче. Нямах никакъв начин да се изкача по гладките, мокри камъни.

Трябваше да направя избор.

И този избор беше по-страшен от падането.

Направих крачка навътре.

Вратата се затвори зад мен с тежък, глух звук.

Сърцето ми спря за миг.

Обърнах се рязко и натиснах дръжката.

Не помръдна.

Опитах пак.

Натиснах с две ръце.

Дръпнах.

Блъснах я с рамо.

Нищо.

Бях заключена.

Паниката ме заля толкова бързо, че коленете ми омекнаха. Седнах на първото стъпало, притиснах длани към лицето си и започнах да дишам накъсано.

Не.

Не, не, не.

Не можеше да се случва.

Не бях в някакъв филм. Не бях герой в страшна история. Бях обикновена жена, която беше решила да се разходи сама в планината, защото имаше нужда да избяга от работата, сметките и всички хора, които непрекъснато искаха нещо от нея.

Казвам се Марина.

Бях на трийсет и три.

Работех като графичен дизайнер в София. От месеци прекарвах дните си пред екран, а вечерите — в апартамента си, където всичко беше тихо, освен хладилника и мислите ми.

След раздялата с Борис се бях убедила, че ми трябва само въздух. Пътека. Гора. Ден без известия.

Бях избрала маршрут над Троян, защото баба ми беше от онзи край. Като дете прекарвах лятото при нея. Помнех миризмата на борове, дивите ягоди, студената вода от чешмата на площада и легендите, които старците разказваха на пейките.

Но никой никога не ми беше споменавал за кладенец в гората.

И със сигурност никой не ми беше казвал, че под него има врата.

Извадих запалка от джоба на якето си.

Не пушех, но винаги носех една в раницата, откакто веднъж бях останала без ток в хижа. Беше малка, почти празна, но пламъкът ѝ ми даде достатъчно светлина, за да видя първите няколко стъпала.

Стените на тунела бяха грубо издялани. По тях имаше следи от инструменти — дълги, повтарящи се резки. Не изглеждаха като нещо, направено от природата.

Някой беше построил това.

Някой беше копал тук.

Някой беше сложил врата в кладенеца.

И най-страшното беше, че някой можеше още да знае за него.

Запалката угасна.

Щракнах я отново.

Пламъкът потрепна.

Направих първото стъпало.

После второто.

После трето.

Слизах бавно, опирайки едната си ръка в стената. Болеше ме левият глезен. Вероятно го бях навехнала при падането. Дясното ми коляно беше ожулено. По дланите ми имаше пръст и кръв.

Не знаех колко стъпала има.

Десет.

Двайсет.

Петдесет.

Запалката угасна за трети път и аз спрях.

Останах в пълна тъмнина.

Тогава чух нещо.

Капка вода.

После още една.

Кап.

Кап.

Кап.

Ритмичен звук, някъде далеч пред мен.

Стоях неподвижно, докато очите ми се опитваха да намерят светлина, която не съществуваше.

После се чу друг звук.

Не капка.

Не вятър.

Стъпка.

Една.

Тежка.

Някъде надолу по стълбите.

Сърцето ми заблъска толкова силно, че ми се стори, че човекът — или каквото беше там — ще го чуе.

— Има ли някой? — прошепнах.

Не трябваше да го казвам.

Разбрах го веднага.

Защото в отговор се чу тихо, дрезгаво издишване.

После глас.

— Най-накрая.

Замръзнах.

Гласът идваше отдолу.

Беше мъжки.

Но не звучеше стар. Не звучеше и като човек, който е уплашен от това, че е чул непознат в подземен тунел.

Звучеше като човек, който ме е чакал.

— Кой е там? — попитах.

Нямаше отговор.

После видях светлина.

Малка жълта точка в дъното на стълбите.

Тя се движеше към мен.

Инстинктът ми каза да се върна.

Да се кача нагоре.

Да блъскам вратата, докато ръцете ми не се разкървавят.

Но вратата беше заключена.

А светлината се приближаваше.

Запалката ми щракна в ръката, но нямаше повече газ.

Паниката започна да ме задушава.

Тогава направих единственото възможно нещо.

Слязох.

Не към човека.

А бързо, почти тичайки надолу по стъпалата, с надеждата, че ще намеря разклонение или място, където да се скрия.

Глезенът ми се подви. Извиках и се ударих в стената.

За миг видях искри пред очите си.

Когато успях да се изправя, светлината вече беше по-близо.

Но не идваше от човек, който се движеше.

Беше лампа.

Окачена на стената.

Стара газена лампа, която гореше сама.

Погледнах нагоре.

До нея имаше ръждив метален ключ.

А под ключа — табела.

На нея с избелели букви пишеше:

„ГАЛЕРИЯ 4 — НЕ ВЛИЗАЙ БЕЗ ЛАМПА.“

Ръцете ми изстинаха.

Галерия.

Това не беше просто тунел.

Беше мина.

Стара мина.

И изведнъж си спомних нещо.

Когато бях малка, баба ми веднъж каза, че в планината над селото имало изоставени медни галерии. Хората ги затворили отдавна, след като двама мъже загинали при срутване. Децата не бивало да ходят натам.

Тогава попитах защо.

Тя се беше намръщила.

„Защото някои места помнят човека по-дълго, отколкото човекът трябва да помни тях.“

Не бях разбрала какво означава.

Сега не исках да разбирам.

Свалих лампата от куката.

Стъклото беше топло. Гореше с малък, но стабилен пламък.

Как беше възможно?

Нямаше как да е стояла запалена с десетилетия.

Това означаваше само едно.

Някой беше тук.

Някой поддържаше мястото.

С лампата в ръка видях края на стълбите.

Те водеха към тесен коридор, който се разклоняваше на две. Над левия имаше табела „КЛАДЕНЕЦ“. Над десния — „ГАЛЕРИЯ 4“.

Вратата, през която бях влязла, вероятно беше част от някакъв стар авариен изход.

Но защо беше заключена отвътре?

Защо кладенецът не беше обезопасен?

И кой беше казал „най-накрая“?

Тогава чух звук отляво.

Вратата към кладенеца.

Нещо метално издрънча.

Някой отключваше.

Притиснах лампата към гърдите си и тръгнах надясно.

Не мислех.

Просто вървях.

Коридорът се стесни. На места трябваше да се навеждам. По земята имаше стари железопътни релси, почти покрити с кал и прах. До стената лежеше преобърната руднична количка.

На нея с избледняла боя беше написано:

„РУДНИК „СВЕТА МАРИНА“ — 1968“

Името ме накара да потръпна.

Марина.

Същото като моето.

Нямаше значение.

Беше съвпадение.

Трябваше да е съвпадение.

Продължих.

След няколко минути стигнах до по-широка камера. Таванът беше висок, подпираше се на дебели дървени греди, почернели от влажността. По стените имаше метални шкафчета, ръждясали и отворени.

В единия видях стар каскет.

В другия — гумени ботуши.

На пода имаше разпиляни листове.

Коленичих, въпреки болката, и взех един.

Беше стара ведомост.

Имена.

Дати.

1968 година.

После 1969.

После 1970.

Последният ред беше отбелязан с червено.

„Работата преустановена. Галерия 4 запечатана.“

Под него имаше печат.

Но до печата някой беше написал на ръка:

„Не е запечатана.“

Не знаех защо, но думите ме разтърсиха.

Взех още един лист.

Този път беше писмо.

Хартията беше почти разпаднала се.

„До председателя на ТКЗС — с. Чифлик

Предупреждавам ви отново, че от кладенеца се чува вода, но в Галерия 4 няма подземна река. Някой влиза и излиза през стария проход. Виждал съм светлина през нощта.

Никола Попов“

На края имаше дата.

1971.

Подписът беше почти нечетлив.

Чух шум.

Този път близо.

Рязко угасих лампата.

Тъмнината ме погълна.

Притиснах се зад една от рудничните колички и задържах дъха си.

Някой влезе в камерата.

Чух стъпки върху чакъла.

Бавни.

Тежки.

После светлина се плъзна по стените.

Фенер.

Някой беше с фенер.

Не виждах лицето му, но виждах сянката му върху стената. Беше висок. Носеше дълго яке или шлифер. Движеше се спокойно, сякаш познава всяка дупка в пода.

Спря до мястото, където бях стояла.

Вдигна един от листовете.

После каза:

— Не е добра идея да се криеш тук.

Не отговорих.

Гласът беше същият.

„Най-накрая.“

Той направи още една крачка.

— Знам, че си ранена. Чух те как падна.

Стомахът ми се сви.

Чул ме е.

Докато падам.

Значи е бил тук през цялото време.

— Не искам да ви нараня — продължи той. — Но ако останете в Галерия 4, ще загинете.

Това не ме успокои.

Напротив.

Кой казва на непознат човек в подземна мина, че ще загине, с толкова равен глас?

— Кой сте? — попитах.

Светлината на фенера застина.

— Казвам се Никола.

Сърцето ми подскочи.

Никола Попов.

Името от писмото.

Но писмото беше от 1971.

— Това е невъзможно — прошепнах.

Мъжът не отговори.

Фенерът се насочи надолу.

Видях ботушите му.

Старомодни, тежки гумени ботуши.

После видях подгъва на панталона му.

Беше избелял, с кръпка на коляното.

— Излезте — каза той. — Няма да ви докосна.

— Отключете вратата към кладенеца.

— Не мога.

— Защо?

— Защото не се отваря отвътре, когато мине залез.

Това нямаше смисъл.

— Какво означава това?

— Означава, че трябва да намерим друг изход преди сутринта.

Той направи още една крачка.

Вдигнах лампата си и я запалих отново. Пламъкът светна.

Мъжът стоеше на няколко метра от мен.

Беше слаб. Много слаб.

Лицето му беше бледо, с дълбоки сенки под очите. Косата му беше тъмна и мокра, прилепнала към челото. Изглеждаше на около четирийсет.

Но дрехите му бяха като от друга епоха.

Стара рударска риза.

Дебели панталони.

На гърдите му висеше метална табелка.

Опитах се да я прочета.

На нея пишеше:

„Никола Попов — бригадир.“

Краката ми отказаха.

— Вие сте мъртъв — казах.

Той погледна табелката си.

После мен.

— Не знам.

Това беше най-страшното нещо, което можеше да каже.

Тръгнах назад.

Той не ме последва.

— Не съм дошъл да ви плаша — каза. — Само че трябва да ме слушате. Тук не е безопасно.

— Вие сте… какво сте?

Той се усмихна тъжно.

— Някога бях човек, който работеше тук.

— Кога?

— Преди много време.

— Къде са останалите?

Никола погледна в посоката, откъдето бях дошла.

— Някои си тръгнаха. Някои останаха.

— А вие?

— Аз не намерих пътя.

Тогава от дълбочината на тунела се чу друг шум.

Не стъпки.

По-скоро търкане.

Като нещо тежко, което се влачи по камъните.

Никола рязко пребледня.

— Трябва да тръгваме.

— Какво е това?

— Не гледайте.

— Какво е?

— Не гледайте, Марина.

Замръзнах.

Не му бях казвала името си.

Той видя изражението ми.

— На табелата пише.

Погледнах надолу.

На якето ми, точно над джоба, имаше малък нашит знак от туристическата ми раница.

„Марина Петрова.“

Бях забравила, че го имам.

Но нещо в гласа му ме караше да не вярвам на обяснението.

Търкането се приближи.

Никола хвана фенера по-здраво.

— Ако чуете гласове, не им отговаряйте.

— Какви гласове?

— На хора, които ви познават.

Това беше достатъчно.

Тръгнах след него.

Никола вървеше бързо, въпреки че изглеждаше изтощен.

Минавахме през коридори, в които лампата ми осветяваше само няколко метра напред. По стените имаше стрелки, надписи и странни символи.

Някои бяха стари — боядисани с бяло.

Други изглеждаха нови.

Сякаш някой наскоро беше драскал по камъка с нещо остро.

Един надпис се повтаряше на няколко места:

„НЕ ВЯРВАЙ НА ВОДАТА.“

— Какво означава? — попитах.

Никола не отговори.

— Никола.

— По-бързо.

— Какво означава?

Той спря.

Обърна се към мен.

В светлината на лампата лицето му изглеждаше почти прозрачно.

— Кладенецът не е кладенец.

— Какво е тогава?

— Вход.

— Към какво?

Той погледна зад мен.

— Към нещо, което се е събудило, когато паднахте.

Търкането отново се чу.

Този път по-близо.

После глас.

— Марина?

Кръвта ми изстина.

Гласът беше на Борис.

Бившият ми.

Беше тих. Несигурен. Точно както в деня, когато се разделихме.

— Марина, къде си?

Спрях.

Никола се обърна към мен.

— Не.

— Това е Борис.

— Не е.

— Той ме търси.

— Не гледайте назад.

Гласът отново прозвуча.

По-близо.

— Марина, моля те. Не си тръгвай пак.

Сълзите нахлуха в очите ми.

Последният ни разговор беше точно такъв.

Борис стоеше на прага на апартамента ни и ми казваше да не си тръгвам. Аз бях с куфар в ръка и вече знаех, че не мога да остана с човек, който ме кара да се чувствам сама дори в една стая.

— Това не е възможно — прошепнах.

— То знае какво ви боли — каза Никола. — Знае какво искате да чуете. Но ако му отговорите, ще ви намери.

Гласът се превърна в плач.

— Марина, страх ме е.

Почти се обърнах.

Никола хвана ръката ми.

Ръката му беше ледена.

Но докосването беше истинско.

— Не — каза той.

Погледнах напред.

И тръгнахме.

Гласът спря.

После зад нас се чу нещо като силно издишване.

Не човешко.

Тунелът се разтресе.

Прах падна от тавана.

Никола ускори крачка.

— То не обича да го пренебрегват.

— Какво е то? — попитах, докато се задъхвах.

— Водата.

— Това не е отговор.

— Преди мината тук имаше извор. Старите хора казваха, че е затворен. Че не бива да се копае под него. Но ние копахме.

— И?

— Намерихме кухина. Много по-дълбока от мината. В нея имаше вода, която не течеше надолу. Течеше нагоре.

Гледах го.

— Какво?

— Инженерите казаха, че е налягане. Че ще я отведем. Но една нощ водата започна да говори.

Не знаех как да реагирам.

Част от мен искаше да се засмее. Да каже, че това е невъзможно. Че съм ранена, обезводнена, в шок и халюцинирам.

Но зад нас нещо се движеше.

И използваше гласа на човека, когото някога обичах.

— Хората започнаха да чуват близките си — продължи Никола. — Един чул майка си, която била мъртва от години. Друг чул сина си. Тръгваха към водата. Не се връщаха.

— Какво се случи с вас?

Лицето му се промени.

— Аз останах, за да затворя прохода.

— И затворихте ли го?

Той погледна към мен.

— Почти.

Над нас се чу силен трясък.

Една от гредите се пропука.

Никола ме дръпна напред точно когато част от тавана се срути там, където стояхме преди миг.

Прахът ме задави.

Кашлях, докато коленичех на земята.

— Добре ли сте? — попита той.

Кимнах, макар че не бях.

— Трябва да стигнем до шахтата.

— Каква шахта?

— Стар вентилационен изход. Води към скалите над реката. Ако още е отворен, ще можете да излезете.

— А вие?

Никола не отговори.

Това беше отговорът.

— Не. Няма да ви оставя тук.

Той се усмихна почти нежно.

— Не можете да ме оставите, Марина. Аз съм тук отдавна.

Това не ме интересуваше.

Не можех да обясня защо, но не можех да го изоставя. Може би защото бях сама толкова дълго. Може би защото той беше единственият, който ми помагаше. Може би защото, независимо какво беше, в очите му имаше нещо човешко.

Нещо, което не беше като гласа във водата.

Тръгнахме отново.

Тунелът се изви нагоре. Въздухът стана по-сух. Започнах да усещам слаб полъх.

Свеж въздух.

Или поне не толкова застоял.

Стигнахме до метална решетка.

Зад нея имаше тесен наклонен проход, по който се виждаше бледа сива светлина.

Навън.

Свободата беше на няколко метра.

Но решетката беше заключена с катинар.

Никола вдигна фенера.

На стената до решетката имаше табло с лост.

Над него пишеше:

„ВЕНТИЛАЦИЯ — АВАРИЙНО ОСВОБОЖДАВАНЕ.“

— Дръпнете лоста — каза той.

— Това ще отвори ли решетката?

— Да.

— А защо не го дръпнете вие?

Той не отговори.

Погледнах го.

— Никола.

— Защото когато се отвори, то ще усети въздуха.

— Какво значи това?

Той погледна назад към тунела.

Оттам вече не идваше търкане.

Идваше звук на вода.

Първо тих.

После по-силен.

Шум на бърза река, която се приближаваше по коридора.

— Значи трябва да побързаме — каза той.

Дръпнах лоста.

Нищо не стана.

Опитах отново.

Лостът беше ръждясал.

Трябваше да използвам цялата си сила.

Глезенът ми пулсираше. Коремът ми беше свит от страх. Ръцете ми трепереха.

Но дръпнах.

Металът изскърца.

Решетката леко се повдигна.

Само няколко сантиметра.

— Още! — извика Никола.

Дръпнах отново.

Зад нас водата изрева.

Обърнах се.

По тунела не течеше нормална вода.

Беше черна.

Гъста.

Движеше се по пода като жива, без да се разлива по стените. В нея светеха малки бледи петна, като очи под повърхността.

И от нея се чуваха гласове.

Гласът на Борис.

Гласът на баба ми.

Гласът на майка ми.

— Марина, миличка, върни се.

Почти спрях.

Баба ми.

Тя беше мъртва от шест години.

Гласът ѝ звучеше точно както го помнех — леко дрезгав, с онзи мек севернобългарски говор, който никой друг в семейството нямаше.

— Маринче, не се страхувай. Ела при мен.

Сълзите ми потекоха.

Никола ме разтърси.

— Не я слушайте!

— Това е баба ми.

— Не е!

— Тя знае как ми казваше.

— То знае всичко, което сте оставили в себе си.

Черната вода се приближаваше.

Решетката се беше повдигнала едва до коляното ми.

Трябваше още.

Дръпнах лоста с две ръце.

Металът изкрещя.

Тогава нещо се счупи.

Лостът тръгна надолу.

Решетката се вдигна достатъчно, за да пропълзя.

— Вие първа! — извика Никола.

— Няма да тръгна без вас.

— Марина!

— Няма!

Водата вече беше на няколко метра.

Никола ме хвана за рамото.

Очите му бяха пълни със страх.

Не за себе си.

За мен.

— Слушайте ме. Ако останете, ще останете тук. Не само тази нощ. Не само докато умрете. То ще ви държи. Ще ви показва всичко, което искате. Ще ви кара да забравите, че някога сте имали изход.

— А вие?

Той се усмихна тъжно.

— Аз забравих твърде късно.

После ме бутна към решетката.

Пропълзях през отвора.

Камъните от другата страна ме одраскаха по ръцете. Вятърът удари лицето ми. Видях бледото утринно небе между дърветата.

Беше станало сутрин.

Стигнах до другата страна и се обърнах.

Никола още беше вътре.

— Елате! — извиках. — Моля ви!

Той направи една крачка към решетката.

Но черната вода се уви около глезена му.

Той не изкрещя.

Само затвори очи.

— Не забравяйте — каза. — Не се връщайте за това, което ви вика.

— Никола!

Водата го дръпна назад.

Фенерът му падна.

Пламъкът угасна.

Решетката се стовари надолу с такава сила, че земята потрепери.

После всичко утихна.

Стоях на влажната земя, извън мината, и не можех да дишам.

Пълзях далеч от отвора. После се опитах да стана, но глезенът ми не ме държеше. Паднах отново.

Слънцето се показваше над дърветата.

Птиците пееха.

Светът изглеждаше нормален.

Твърде нормален.

Тогава чух гласове.

Истински гласове.

— Марина!

— Тук! Аз съм тук! — извиках.

След няколко минути между дърветата се появиха хора.

Планински спасители.

Двама мъже и една жена с ярки якета, въжета и раници. След тях вървеше полицай.

Една от спасителките клекна до мен.

— Казвате се Марина Петрова?

— Да.

— Ние ви търсим от вчера вечерта. Сестра ви е подала сигнал, че не сте се прибрали.

Изведнъж започнах да плача.

Не можех да спра.

Жената ме зави с термоодеяло и ми говореше тихо.

— В безопасност сте. Спокойно. Ще ви заведем в болница.

Погледнах към металната решетка в скалата.

— Има човек вътре.

Спасителят зад мен се обърна.

— Къде?

Посочих.

— В мината. Казва се Никола. Той ми помогна.

Мъжете се спогледаха.

Полицайът пристъпи напред.

— Какъв Никола?

— Никола Попов. Беше… беше рудар. Той знаеше изхода. Моля ви, трябва да го намерите.

Никой не каза нищо.

После по-възрастният спасител свали шапката си.

— Госпожице, тази мина е затворена от повече от петдесет години.

— Знам. Но той е там.

— Никой не живее там.

— Не казвам, че живее.

Думите ми прозвучаха безумно.

Но бяха истината.

Полицайът погледна към решетката.

— В района има стар вентилационен тунел. Запечатан е след инцидент през 1971 година.

Сърцето ми се сви.

— Какъв инцидент?

— Срутване. Загинали са трима миньори.

— Един от тях Никола Попов ли се казваше?

Полицаят замлъкна.

После кимна бавно.

— Да.

В ръката ми още беше нещо.

Не бях го забелязала досега.

Стиснала бях металната табелка.

Табелката от гърдите на Никола.

Разтворих пръсти.

На нея пишеше:

„Никола Попов — бригадир.“

Спасителката я видя.

Лицето ѝ пребледня.

— Откъде имате това?

Не можех да отговоря.

Погледнах към решетката.

Тя беше ръждясала, затворена, неподвижна.

Нямаше звук.

Нямаше вода.

Нямаше гласове.

Само вятърът между дърветата.

В болницата казаха, че съм имала късмет.

Навехнат глезен. Няколко синини. Лека дехидратация. Ожулвания. Нищо фатално.

Никой не можеше да обясни как съм се озовала до стария вентилационен изход, на повече от километър от кладенеца, в който бях паднала.

Спасителите бяха намерили раницата ми до кладенеца.

Телефонът ми беше счупен.

Но в него имаше последно записано видео.

Не помнех да съм го пускала.

Когато сестра ми го отвори, бяхме в болничната стая.

На екрана се виждаше само тъмнина.

Чуваше се как падам.

После удар.

После моето тежко дишане.

После часове тишина.

И накрая — звукът на скърцаща врата.

Сестра ми погледна към мен.

— Това е от кладенеца?

Кимнах.

Видеото продължаваше.

Чуваше се моят глас:

— Има ли някой?

После друг глас.

Дрезгав.

Тих.

„Най-накрая.“

Сестра ми спря видеото.

— Марина…

Не исках да го слушам повече.

Но същата вечер, когато останах сама, отново го пуснах.

И чух нещо, което бяхме пропуснали.

Точно преди гласът да каже „най-накрая“, някъде на заден план се чуваше друг звук.

Шепот.

Много тих.

Женски глас.

Казваше:

„Не му вярвай.“

Не знаех чий е този глас.

Не знаех дали беше баба ми.

Не знаех дали беше част от водата.

Не знаех дали просто умът ми беше решил да създаде още една история, защото реалната беше твърде страшна.

Но след изписването си се върнах в София и опитах да живея нормално.

Върнах се на работа.

Започнах отново да се виждам с хора.

Спрях да ходя сама в гора.

Не разказвах на почти никого какво се случи.

Когато някой питаше защо нося метална табелка на ключодържателя си, казвах, че е семейна вещ.

Не беше точно лъжа.

Никола не ми беше семейство.

Но той беше причината да се върна.

Месеци по-късно, в края на октомври, получих писмо.

Не имейл.

Истинско писмо.

В плик без обратен адрес.

Вътре имаше стара черно-бяла снимка.

На нея имаше петима мъже с каски и рударски дрехи. Стояха пред входа на мината.

На гърба беше написано:

„Рудник „Света Марина“, 1970 г.“

Сред мъжете разпознах Никола.

Беше по-млад, усмихнат и жив.

До него стоеше жена.

Млада жена с къса коса и сериозен поглед.

На гърба на снимката, под имената на мъжете, някой беше написал и нейното име:

„Марина Петрова — геоложка.“

Почти изпуснах снимката.

Това беше моето име.

Същото име.

Но не бях аз.

Под снимката имаше още един ред:

„Изчезнала в Галерия 4 на 14 октомври 1970 г.“

Погледнах календара.

Беше 14 октомври.

Телефонът ми иззвъня.

Непознат номер.

Не вдигнах.

Звъненето спря.

После дойде съобщение.

Само три думи.

„Кладенецът е отворен.“

Стоях до прозореца, притиснала старата снимка към гърдите си.

Навън София беше пълна с хора, коли, светлини и обикновен живот.

Но някъде в Стара планина, под камъни, пръст и корени, може би отново се беше отворила врата.

И някой чакаше от другата страна.