След раждането съпругът ми не ми позволяваше да ставам от леглото, за да отида до тоалетната. Оплакваше се, че му „развалям съня“. Затова в 3:17 през нощта му приготвих изненада, която никога нямаше да забрави…
Със съпруга ми Мартин месеци наред брояхме дните до появата на дъщеря ни.
Представяхме си безсънните нощи, първите усмивки, миниатюрните дрешки и цялата прекрасна суматоха, която идва с едно бебе.
Само че раждането на малката Лилия се оказа много по-тежко, отколкото очаквахме.
Тя тежеше почти пет килограма. Получих усложнения, а възстановяването ми беше болезнено. Лекарят изрично ме предупреди да избягвам излишното натоварване, докато се възстановявам.
Едно от най-неприятните неща беше, че непрекъснато имах нужда да ходя до тоалетната — включително посред нощ.
За съжаление, леглото ни беше долепено до стената. Аз спях от вътрешната страна, а Мартин заемаше единствения свободен изход.
Първата нощ леко го докоснах по ръката.
— Мило, ще се отместиш ли? Трябва да отида до тоалетната.
Той простена, без да отваря очи.
— Пак ли? След шест часа съм на работа.
Опитах се внимателно да го прескоча, но той се оплака, че му преча да спи.
— Извинявай — прошепнах.
Реших, че просто е изморен. И двамата още свиквахме с живота с новородено.
Но на четвъртата нощ вече нямаше как да оправдавам отношението му.
Когато го помолих да се премести, той ми се сопна:
— Стискай до сутринта. Разваляш ми съня.
— Мартине, лекарят каза да не…
— А моето здраве няма ли значение?
Все пак се опитах да мина над него. Усетих рязко опъване около шевовете и изохках от болка.
Вместо да ми помогне, той отблъсна коляното ми.
— Внимавай! Щеше да ме ритнеш!
На следващата сутрин го помолих да си разменим местата в леглото или временно да спи в другата стая, докато се възстановя.
— Значи вече няма да спим заедно? — отвърна той. — Хубав брак, няма що.
— Тогава можеш ли поне да спиш на дивана?
Погледна ме, сякаш го бях обидила.
— Ти изобщо не ме уважаваш като свой съпруг.
Но най-лошото тепърва предстоеше.
Същата вечер Лилия плака почти два часа. Обикалях из спалнята и я люлеех, притисната към болезнените ми гърди, докато Мартин се беше излегнал удобно, гледаше клипчета и се смееше на телефона си.
— Моля те, подръж я за пет минути — примолих се. — Дори не съм вечеряла.
Той едва вдигна очи.
— Нали искаше да ставаш майка? Това правят майките.
Втренчих се в него.
А той добави:
— Майка ми е отгледала три деца, без да се оплаква. Честно казано, щом не можеш да се справиш дори с едно бебе, може би изобщо не е трябвало да ставаш майка.
Замръзнах.
Погледнах мокрите от сълзи бузки на Лилия.
Обичах това малко момиченце повече от всичко. Бях минала през ада, за да я доведа на този свят.
А човекът, който трябваше да обича и подкрепя и двете ни, някак ме беше накарал да се чувствам така, сякаш се провалям като майка.
Нещо в мен се промени онази нощ.
Престанах да го моля да ме разбере.
Престанах да се извинявам, че имам нужда от помощ.
В 3:17 през нощта Лилия най-после заспа. Мартин хъркаше до мен, напълно безразличен към всичко наоколо.
Погледнах него.
После огледах спалнята.
И изведнъж ми хрумна идея.
Блестяща идея.
Тихо станах от леглото и започнах да подготвям нещо, което щеше да го принуди най-после да забележи през какво минавам.
Не спорих.
Не го събудих.
Просто довърших започнатото и се върнах в леглото.
За първи път от дни заспах с усмивка.
В 7:06 сутринта Мартин ме хвана толкова рязко за рамото, че подскочих.
Беше пребледнял.
Сочеше към другия край на спалнята и гледаше невярващо.
— Какво е това?! Как изобщо е възможно?!
Бавно се надигнах.
За първи път той не знаеше какво да каже.
А когато спокойно му обясних защо съм го направила, реакцията му се оказа още по-удовлетворяваща, отколкото си бях представяла…
