Снаха ми изигра малка „здравословна криза“, за да ме остави да платя разточителната им вечеря за 487 лева. Реших да поканя нея и брат ми на спа ден, за да отпразнуваме „оздравяването“ ѝ. Бях им подготвила и специална изненада.
Даниел и Калина ме заведоха в изискан ресторант в центъра на София, за да отпразнуваме повишението, за което бях работила усилено цели шест години.
— Ние черпим, Жана — обяви брат ми. — Заслужила си го повече от всеки друг.
Родителите ни винаги наричаха Даниел „чаровника“, а мен — „отговорната“.
На практика това означаваше, че той очарова хората, а аз тихомълком оправям сметките.
На входа Калина ме прегърна.
— Толкова се гордеем с теб! Поръчай си каквото пожелаеш.
Повярвах им и за първи път от много време си позволих да не мисля кой какво ще плаща.
Даниел избра опашки от омар, а Калина — стек уагю. Поръчаха си и по чаша просеко.
Не исках да ги вкарвам в излишни разходи заради мен, затова се спрях на обикновена салата „Цезар“.
Към девет и четирийсет Калина довършваше шоколадовото си суфле, а Даниел се канеше да поръча още едно крем брюле.
Тогава смехът ѝ внезапно секна.
— Трябва да отида до тоалетната — каза едва чуто.
Когато се върна, изглеждаше съвсем различно.
Беше толкова бледа, сякаш цялата кръв се беше отдръпнала от лицето ѝ.
Хвана се за облегалката на стола.
— Дани… — прошепна напрегнато. — Нещо не е наред. Май е сърцето ми. Трябва веднага да отидем в болница.
Брат ми скочи толкова рязко, че събори стола си.
— Жана, ужасно съжалявам, но трябва да тръгваме.
— Разбира се! Тръгвайте веднага! Само ми се обадете, щом разберете нещо.
— Би ли могла…?
Той посочи сметката, без да ме погледне в очите.
— Ще ти върна парите.
— Сега не мисли за това.
Излязоха забързано. Калина се подпираше на него и притискаше длан към гърдите си.
Аз останах сама със сметка за 487 лева в треперещите си ръце.
Платих, оставих бакшиш и излязох.
До дома ми имаше около два километра и половина. Реших да вървя пеша.
Студеният въздух ме удари в лицето и малко ме свести.
През няколко минути поглеждах телефона си.
Нищо.
Нито обаждане.
Нито съобщение.
Когато минавах покрай бар „Котвата“, случайно погледнах през голямата витрина.
И сърцето ми се сви.
Вътре беше брат ми.
Даниел се беше разположил удобно в едно сепаре с голяма халба бира пред себе си.
До него седеше Калина.
Смееше се с цяло гърло.
По бузите ѝ отново имаше цвят, а в ръката ѝ — коктейл.
Нямаше и следа от болка.
Нито от страх.
Стоях на тротоара и се опитвах да намеря обяснение.
Не успях.
Влязох тихо и се спрях зад една колона, достатъчно близо, за да ги чувам.
— Видя ли ѝ лицето? — смееше се Калина. — Все едно ей сега щеше да ревне! Честно, от мен щеше да стане страхотна актриса.
Даниел се подсмихна.
— Ужасна си.
— Номерът със светлата пудра беше направо гениален, миличък! Малко грим и изведнъж съм пред припадък!
Тя вдигна коктейла си и чукна чашата в неговата халба.
— Кога друг път ще ядем омар и ще пием просеко за чужда сметка? Наздраве за нас! Честита годишнина!
Брат ми се разсмя толкова силно, че трябваше да избърше очите си.
А моят стомах болезнено се сви.
Излязох, без да ме забележат.
Не можех да повярвам, че ми бяха причинили това.
Бяха използвали моето повишение, за да отпразнуват своята годишнина.
С моите пари.
Първо оставих сълзите да потекат.
После реших, че този път няма просто да преглътна.
Изчаках два дни, преди да им се обадя.
— Калина! Как си? Толкова се тревожех за теб!
От другата страна настъпи кратко мълчание.
После тя отговори с немощен, очевидно репетиран глас:
— Лекарите казаха, че било нещо със сърцето, съчетано с хранително натравяне. Вече се възстановявам.
— Слава богу! — отвърнах с най-топлия си тон. — Имаш нужда от истинска почивка. Ще ви запазя спа ден тази събота. Аз черпя.
— Жана, наистина няма нужда…
— Настоявам! След всичко, което преживяхте. Даже съм ви подготвила малка изненада.
В събота ги посрещнах в спа хотел край София.
След като се преоблякоха и облякоха меките бели халати, ги изчаках в зоната за почивка.
Даниел се отпусна в едно кресло и се усмихна.
— Е, къде е изненадата?
Поставих на масичката малка бяла кутия, завързана с черна панделка.
Когато я плъзнах към тях, отвътре се чу леко издрънчаване.
— Подарък по случай оздравяването — казах. — Специално за вас двамата.
Даниел хвана панделката с два пръста и я издърпа, все така ухилен.
После повдигна капака.
Усмивката му не изчезна постепенно.
Просто застина на лицето му.
Калина надникна през рамото му.
Чашата се изплъзна от пръстите ѝ и се разби върху мраморния под.
— Какво е това?! — изсъска тя с широко отворени очи. — Как можа?!
