На 30-ия ми рожден ден свекърва ми вдигна кучешка каишка пред всички гости и заяви: „Това е подаръкът ми за теб — за да не забравяш мястото си в тази къща.“ Съпругът ми се смееше, докато тя ме унижаваше. Тогава станах и казах: „И аз имам изненада за вас.“ Никой не очакваше какво ще се случи след това…
На трийсетия ми рожден ден свекърва ми ми подари кучешка каишка. А вместо да ме защити, съпругът ми избухна в смях пред всички.
Само че двамата не знаеха нещо.
Аз също бях подготвила изненада.
И след нея животът им вече нямаше да бъде същият.
Всичко започна седмица преди рождения ми ден.
Бях решила да отбележа трийсетия си рожден ден у дома, в Пловдив, само с най-близките си хора. Исках спокойна вечеря с родителите ми, съпруга ми Даниел и неговите родители.
Но свекърва ми Маргарита имаше съвсем други планове.
— Как така само вкъщи, в тесен кръг? Веднъж ставаш на трийсет! Вече казах на приятелките си, че ще правим изискано празненство!
— Маргарита, не искам голямо тържество — отвърнах спокойно.
Тя ме изгледа така, сякаш бях извършила непростимо провинение.
— Не си само ти човекът, който взема решения в тази къща!
Не отговорих.
Истината беше, че къщата принадлежеше изцяло на мен. Бях я наследила от баба си още преди да се омъжа. Даниел нямаше никакъв принос за придобиването ѝ.
Но свекърва ми отдавна се държеше като нейна собственичка.
Решаваше как да бъдат подредени мебелите, какво да сготвя за вечеря и дори какви дрехи да нося.
На рождения си ден облякох семпла тъмносиня блуза и черна пола.
Когато Маргарита пристигна, ме огледа от глава до пети.
— Какво си облякла, за бога? Рожден ден ли празнуваме, или сме на погребение? Приличаш на петдесетгодишна жена!
Даниел стоеше до нея и се подсмихна.
Аз замълчах.
През цялата вечеря свекърва ми не спря да критикува всичко, което бях направила.
Според нея салатата била нарязана неправилно, месото било прекалено сухо, а тортата изглеждала толкова евтина, че било срамота да я поднесем на гости.
Майка ми няколко пъти се опита да се намеси, но с поглед я помолих да не го прави.
Бях решила тази вечер да не споря.
Само че най-лошото тепърва предстоеше.
Когато дойде време за подаръците, Маргарита тържествено се изправи.
Държеше красиво опакована кутия.
— А сега — моят специален подарък за снахичката! — обяви тя със загадъчна усмивка.
Всички се обърнаха към нея.
Тя бавно отвори кутията.
Вътре имаше черна кожена каишка за куче с метална катарама.
За няколко секунди в стаята настъпи пълна тишина.
Маргарита вдигна каишката високо, погледна ме право в очите и заяви:
— Това е за теб, скъпа снахичке! За да разбереш най-после мястото си в тази къща. Добрата съпруга трябва да е послушна — също като добре дресирано кученце!
Избухна в гръмък смях.
Погледнах Даниел.
Очаквах поне този път да ме защити.
Но съпругът ми също се разсмя.
— Защо ни гледаш така, Емилия? Мама само се шегува! И аз обичам кучета!
След думите му две от приятелките на свекърва ми също се включиха в смеха.
Майка ми плачеше.
Баща ми беше стиснал юмруци толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели.
Гледах съпруга си и се питах как съм успяла толкова години да обичам човек, който с такава лекота се наслаждава на унижението ми.
Изведнъж всички спомени се подредиха.
Обидите на Маргарита.
Безразличието на Даниел.
Безкрайните ми компромиси.
И начинът, по който двамата ме бяха накарали да се чувствам като натрапница в собствения си дом.
Бавно отместих стола си и се изправих.
— Благодаря за подаръка, Маргарита.
Усмивката ѝ стана още по-широка. Очевидно смяташе, че за пореден път ме е поставила на мястото ми.
Даниел още се смееше.
Пригладих яката на блузата си, погледнах свекърва си право в очите и казах спокойно:
— Сега е мой ред. И аз имам изненада за вас.
— Каква изненада? — попита тя, все още през смях.
Усмихнах се леко.
— Такава, която ще ви помогне никога повече да не забравяте чия всъщност е тази къща.
Усмивката на Даниел изчезна мигновено.
Маргарита бавно свали ръката с кучешката каишка.
— Какво точно искаш да кажеш?
Погледнах часовника на стената.
После обърнах очи към входната врата.
И точно в този момент звънецът иззвъня.
— А, ето — казах. — Изглежда, изненадата ми пристигна.
Мястото ми в тази къща
Звънецът прозвуча втори път.
Никой не помръдна.
Маргарита още държеше кучешката каишка, но вече не я размахваше. Черната кожа висеше от ръката ѝ, а металната катарама леко потрепваше.
Погледнах Даниел.
Той беше спрял да се смее.
— Кого си поканила? — попита.
— Човек, с когото трябваше да се запознаеш отдавна.
Минах покрай него и отидох да отворя.
На прага стоеше Ирина — моя приятелка от университета и адвокатът, с когото през последните две седмици бях разговаряла повече, отколкото със собствения си съпруг.
Носеше тънка папка и малък пакет, увит в кафява хартия.
До нея беше брат ми Виктор.
В ръцете си държеше торта.
При вида му гърлото ми се сви.
Не знаеше за каишката. Не знаеше какво се беше случило преди минути.
Бях го помолила само да дойде по-късно.
Да не ме оставя сама, когато кажа онова, което твърде дълго отлагах.
— Честит рожден ден, сестричке — каза той.
После видя лицето ми.
Усмивката му изчезна.
— Какво е станало?
Поех дълбоко въздух.
— Влезте. Ще обясня.
Жената с папката
Когато се върнахме в трапезарията, Маргарита вече беше оставила каишката върху кутията.
Сякаш ако ръцете ѝ са празни, нищо не се е случило.
— Още гости? — попита с пресилена веселост. — Емилия, поне да беше предупредила.
— Точно ти ли ще ми кажеш това?
Погледнах към двете ѝ приятелки.
Не ги бях канила.
Както не бях канила и братовчедка ѝ, която седеше в края на масата и от началото на вечерта ме наблюдаваше с онова снизходително изражение, сякаш оценява домашна помощница.
Маргарита стисна устни.
Ирина поздрави спокойно.
После остави папката върху свободния край на масата.
Даниел я погледна.
— За какво е това?
— За разговор, който отлагаме от години — отговорих аз.
Виктор постави тортата до кухнята. Когато забеляза каишката, погледна първо нея, после мен.
Не каза нищо.
Само застана наблизо.
Бях му благодарна, че не превърна гнева си в нещо, за което отново аз трябваше да се грижа.
Преди две седмици
Всъщност решението ми не беше взето заради кучешката каишка.
Тя просто беше последното доказателство, че не греша.
Две седмици преди рождения ми ден се прибрах по-рано от работа.
Работех като интериорен дизайнер в малко студио в Пловдив. Беше натоварен период и обикновено се връщах късно.
Онзи ден обаче един оглед отпадна.
Влязох тихо през страничната врата с две торби продукти.
Даниел и майка му бяха в кухнята.
Не ме чуха.
— На рождения ден ще ѝ дадеш документите — казваше Маргарита. — Пред хората няма да започне пак да задава въпроси.
Спрях.
— Не е толкова лесно — отговори той. — Напоследък чете всичко.
— Тогава ще ѝ обясниш, че става дума за семейството. Ти също имаш право да решаваш какво ще правите с тази къща.
Чух как Даниел въздъхва.
— Тя не иска да я използваме за обезпечение.
— Тя не иска нищо, което не е измислила сама. Прекалено много си я оставил.
Стоях с торбите в ръце.
Пластмасовите дръжки се впиваха в пръстите ми.
Не влязох да споря.
За първи път не почувствах нужда веднага да обяснявам защо имам право на мнение за собствения си дом.
Оставих покупките в коридора и излязох.
Седнах на една пейка две улици по-надолу.
Там се обадих на Ирина.
Какво искаше Даниел
Съпругът ми от година говореше за нов бизнес.
В началото идеята звучеше разумно.
Малка фирма за обзавеждане по поръчка.
Аз имах опит с проекти, той — с доставки и продажби.
Обсъждахме го като нещо общо.
После планът постепенно престана да включва моите идеи и започна да включва единствено имуществото ми.
Той щеше да управлява.
Негов приятел щеше да бъде съдружник.
Майка му щеше да „помага с организацията“.
Аз трябваше да осигуря къщата като гаранция за финансирането и да продължа да работя, докато бизнесът потръгне.
Когато попитах каква точно ще бъде моята роля, Даниел се засегна.
— Нали сме семейство?
Това беше любимият му отговор, когато въпросът ми беше неудобен.
Ако бяхме семейство, защо планът се обсъждаше без мен?
Ако бяхме семейство, защо само моят отказ се наричаше егоизъм?
Бях казала ясно, че не съм съгласна.
Мислех, че спорът е приключил.
Разговорът в кухнята ми показа, че за тях моето „не“ е просто пречка, която трябва да бъде заобиколена.
Папката на масата
Върнах погледа си към Даниел.
— Знам за документите.
Той застина.
Маргарита веднага се намеси:
— Не започвай сега. Гостите не са дошли да слушат семейните ви работи.
Погледнах каишката.
После нея.
— Преди малко семейните ни работи очевидно бяха подходящи за публика.
Една от приятелките ѝ сведе очи.
Другата започна да събира салфетката си на топка.
Даниел направи крачка към мен.
— Можехме да поговорим насаме.
— Опитвах. Когато казах, че не искам къщата да участва в твоя бизнес. Когато те помолих майка ти да спре да влиза с ключ, без да предупреждава. Когато ти казах, че не искам да ме обижда пред теб.
Той погледна към родителите ми.
Сякаш търсеше съюзник.
Баща ми не помръдна.
Майка ми избърса бузата си и изправи гръб.
— Това не е моментът — повтори Даниел.
Усетих стария импулс да отстъпя.
Да запазя вечерта.
Да оставя за утре.
Погледнах кутията с каишката и импулсът отмина.
— За мен моментът е сега.
Чия е къщата
Отворих папката.
Вътре нямаше театрално подредени заповеди, които щяха за пет минути да решат живота ми.
Имаше копия от документите за къщата, кореспонденция, мои записки и нещата, които бях събрала за разговора с Ирина.
Поставих най-отгоре документа, който удостоверяваше как съм получила дома от баба си.
Маргарита се изсмя кратко.
— Всички знаем, че баба ти ти остави къщата. Не е нужно да ни го навираш в очите.
— Не съм го правила. Именно затова толкова дълго позволявах да се държите, сякаш трябва да искам разрешение, за да живея в нея.
Даниел поклати глава.
— Аз също съм вложил пари тук.
— Ако имаш конкретни претенции, ще ги обсъдим по съответния начин. Не тази вечер и не с крясъци пред гостите. Но аз не съм давала съгласие да рискувам дома си за бизнес, който не контролирам.
Ирина остана мълчалива.
Беше ми казала предварително, че няма да говори вместо мен, освен ако не я помоля.
Тази вечер не ми трябваше някой да обяви, че съм способна да решавам.
Трябваше да го направя.
Другата изненада
Взех малкия пакет от Ирина.
Развих кафявата хартия.
Вътре имаше метална табелка.
На нея пишеше:
„Емилия Стоянова — интериорен дизайн“.
Моето име.
Името, с което бях завършила университета и подписала първите си проекти.
Даниел се намръщи.
— Какво е това?
— Началото на собственото ми студио.
Виктор се усмихна за първи път, откакто беше влязъл.
Беше ми помогнал да освободя старата пристройка в двора — някогашния кабинет на баба ми. От месеци там се трупаха кашони, които Даниел обещаваше да премести.
През последните седмици бях започнала да я подготвям за работа.
Планът беше малък.
Една стая.
Бюро.
Място за срещи.
Няколко клиента, които вече ме бяха потърсили.
Не дворец.
Не фирма, построена върху огромен заем.
Нещо, което разбирах и можех да започна със собствени сили.
— Значи за твоите прищевки може — изсъска Маргарита.
Погледнах я.
— За решенията, които вземам за собствения си живот, не ми е нужно твоето одобрение.
Думите, които отлагах
Настъпи тишина.
Знаех, че всички чакат следващото.
Дори аз.
В продължение на две седмици бях упражнявала тези думи наум. В колата. Под душа. Пред огледалото.
Сега ми се струваха тежки.
Но ясни.
— Даниеле, искам да се разделим.
Майка му ахна.
Той не помръдна.
— Заради една шега?
Поклатих глава.
— Не. Заради всичко, което ти наричаш шега, когато ме боли.
Маргарита се засмя нервно.
— Ето докъде води, когато една жена започне да се мисли за прекалено независима.
За първи път свекър ми проговори:
— Маргарита, стига.
Тя се обърна към него, изумена.
Познавах този мъж от седем години. Беше мълчал при почти всеки неприятен разговор.
Неговото „стига“ дойде късно.
Но поне дойде.
— Няма да решавам всичко тази вечер — продължих. — Нито очаквам един разговор да приключи брака ни. Но няма повече да се преструвам, че искам да остана в него.
Даниел погледна към Ирина.
— Тя ли ти го внуши?
Аз отговорих:
— Не. Тя просто ме изслуша, без да ми обяснява защо нямам право да се чувствам така.
Каишката
Маргарита грабна подаръка си.
— Толкова ли си без чувство за хумор? Купих нещо смешно, а ти правиш трагедия!
Майка ми най-после се обади.
Гласът ѝ трепереше, но беше ясен.
— Ти сравни дъщеря ми с дресирано куче на рождения ѝ ден.
— О, моля те…
— Не. Няма да те моля за нищо.
Никога не бях чувала майка ми да говори така на Маргарита.
Баща ми сложи ръка върху масата.
— Ще оставим Емилия да довърши.
Погледнах ги.
Дълго ги бях пазила от истината.
Казвах, че сме уморени.
Че Маргарита просто има особен характер.
Че Даниел е под напрежение.
Бях изглаждала острите ръбове на живота си, преди да им го разкажа.
Сега за първи път ги оставих да видят всичко.
— Не искам да ми обяснявате, че унижението е подарък — казах. — И не искам да се смея, за да ви стане по-удобно.
Маргарита отвори уста.
После я затвори.
Гостите си тръгват
Една от приятелките ѝ стана първа.
Започна да търси чантата си.
Братовчедката я последва.
Изведнъж всички си спомниха за ранни ангажименти и дълъг път.
Не ги спрях.
Не ги карах да вземат страна.
На вратата жената, която се беше смяла най-силно, ме хвана за лакътя.
— Не мислех, че ще го приемеш толкова навътре.
Погледнах ръката ѝ.
Тя я отдръпна.
— Не е нужно да знаете колко ще ме заболи, за да решите да не участвате — казах.
Жената сведе очи.
— Съжалявам.
Кимнах.
Не защото всичко беше наред.
А защото нямах сили да превръщам всяко извинение в отделен разговор.
След малко останахме само най-близките.
Точно хората, с които първоначално бях искала да празнувам.
И все пак вече бяхме съвсем различна компания.
Ключът
Маргарита облече палтото си рязко.
— Повече кракът ми няма да стъпи тук.
Преди тази заплаха щеше да ме разтревожи.
Щях да се чудя как да я успокоя, за да не страда Даниел.
Сега само кимнах.
— Добре.
Тя ме изгледа, сякаш не бях чула правилно.
Протегнах ръка.
— Искам ключа, който държиш.
Тя притисна чантата към себе си.
— Синът ми ми го даде.
— Аз не съм съгласна да го използваш.
Даниел въздъхна шумно.
— Мамо, дай ѝ го.
Маргарита го погледна с предателски ужас.
Но извади връзката.
Отдели моя ключ.
Постави го върху дланта ми така, сякаш ми връща нещо мръсно.
Беше малък предмет.
Метал, изтъркан по ръбовете.
Но когато го стиснах, усетих колко много ми е липсвал.
Не самият ключ.
Правото да решавам кой влиза.
Даниел остава
След като родителите му си тръгнаха, Даниел седна.
За първи път тази вечер изглеждаше несигурен.
— Можеше да ми кажеш, че си стигнала дотам.
Седнах срещу него.
Между нас още стояха чиниите от вечерята.
— Казвах ти, че не съм добре.
— Не така.
— Как трябваше да го кажа?
Той отвори уста.
Не намери отговор.
— Когато ти казах, че майка ти ме обижда, ти отговори да не се засягам. Когато ти казах, че не искам да решава вместо мен, каза да не правя проблеми. Когато отказах за къщата, реши да ме притиснеш пред хора.
— Не беше точно така.
— Тогава защо документите трябваше да се появят на рождения ми ден?
Погледът му се плъзна към сакото, оставено на облегалката.
Там бяха.
По-късно ги видях.
Не ги докоснах.
Не беше нужно.
Отговорът беше в мълчанието му.
Последното предложение
— Мога да говоря с майка ми — каза той.
Почувствах умора.
Не облекчение.
Умора от това колко познато е всичко.
— Трябваше да говориш с нея, когато имаше значение.
— Значи нямам никакъв шанс?
Погледнах го внимателно.
Бях го обичала.
Това не изчезваше само защото виждах брака ни ясно.
Спомнях си и хубавото.
Пътуванията.
Сутрините.
Начина, по който някога ме разсмиваше.
Но хубавите спомени не можеха да бъдат задължение да продължавам.
— Не искам повече да живея така — казах. — И не искам да обещавам, че чувствата ми ще се върнат, ако този път направиш нещо различно.
Той сведе глава.
Останахме мълчаливи.
После каза, че ще отиде при родителите си за няколко дни.
Не го изгониха хора с папки.
Никой не обяви брака ни за приключил в трапезарията.
Той избра да си тръгне.
Останалото предстоеше.
След полунощ
Когато вратата се затвори, седнах на стълбите и се разплаках.
Не красиво.
Не с една сълза по бузата.
Плачех така, че не можех да говоря.
Майка ми седна до мен.
Не каза, че всичко ще бъде наред.
Не каза, че съм силна.
Просто ме прегърна.
Баща ми започна да събира чиниите.
Виктор прибра недокоснатата храна.
Ирина донесе вода.
Къщата, в която цяла вечер бях стояла напрегната, постепенно се изпълни с обикновени звуци.
Течаща вода.
Затваряне на шкаф.
Тих разговор от кухнята.
Никой не ме караше да ставам.
Никой не ме обвиняваше, че развалям празника.
Когато успях да си поема въздух, Виктор се появи с тортата.
На нея имаше само една свещ.
— Трийсет не намерих — каза. — Но мисля, че и тази ще свърши работа.
Засмях се през сълзите.
Запалихме я.
Не си пожелах нищо грандиозно.
Само да не се откажа от решението си, когато стане трудно.
Сутринта след рождения ден
Събудих се рано.
Къщата беше тиха.
За секунди реших, че всичко е било сън.
После видях папката на бюрото и табелката до нея.
Телефонът ми беше пълен със съобщения.
От Даниел.
От непознат номер, който се оказа на Маргарита.
От роднини, загрижени за брака ми едва след като той започна да приключва.
Някои ме обвиняваха, че съм унизила съпруга си пред хора.
Нито един от тях не споменаваше каишката.
Оставих телефона.
Направих си кафе.
За първи път от години не се опитах да отговоря на всички, преди да съм разбрала как се чувствам аз.
Бях тъжна.
Уплашена.
И гладна.
Последното ме изненада.
Нарязах си хляб, взех сирене и седнах до прозореца.
Животът ми не беше приключил.
Просто тази сутрин не приличаше на вчерашния.
Месеците след това
Раздялата не се превърна в подредена поредица от лесни победи.
Имаше разговори.
Разногласия.
Връщане на вещи.
Документи.
Периоди, в които Даниел беше разумен, и други, в които изпращаше дълги съобщения посред нощ.
Понякога се извиняваше.
Понякога ме обвиняваше, че съм позволила на приятелите си да разрушат семейството ни.
Ирина ми помагаше да отделям необходимите въпроси от разговорите, които не водеха никъде.
В крайна сметка бракът ни приключи.
Имуществените разногласия бяха уредени отделно, без обещания, че един документ ще реши всичко за един ден.
Не останах без загуби.
Загубих време.
Някои общи приятели.
Представата си, че ако съм достатъчно търпелива, ще бъда разбрана.
Но не загубих къщата.
И постепенно спрях да усещам всяка стая като място, където трябва да внимавам какво казвам.
Стаята в двора
Студиото започна трудно.
Много по-трудно, отколкото би изглеждало в история за жена, която просто поставя табелка и клиентите се нареждат на опашка.
Имах несигурни месеци.
Клиент, който се отказа.
Доставка, която закъсня.
Проект, който преработвах толкова пъти, че започнах да сънувам разпределението му.
Но трудностите бяха мои.
Можех да ги обсъдя.
Да потърся съвет.
Да призная, че съм сгрешила, без някой да използва това като доказателство, че не бива да решавам нищо.
Виктор ми помогна да монтирам рафтовете.
Баща ми поправи прозореца.
Майка ми донесе перде, което не настоя да закача.
Само попита:
— Харесва ли ти?
Погледнах я и се усмихнах.
— Да.
Толкова малък въпрос.
Колко много място имаше в него.
Неочакваното извинение
Няколко месеца след раздялата свекър ми поиска да се видим.
Съгласих се на кафе в центъра.
Дойде сам.
Дълго въртеше чашата си.
После каза:
— Трябваше да я спра много по-рано.
Не попитах кого.
— Да — отговорих.
Той кимна.
— Знам, че това сега не ти помага особено.
За първи път някой от това семейство се извини, без веднага да ми обясни защо е нямал избор.
Казах му, че оценявам думите му.
Не обещах, че ще поддържаме близки отношения.
Той не поиска.
За Маргарита научавах от време на време по неволя.
Първоначално разказвала, че съм провалила всичко заради невинна шега.
После престанала да споменава подаръка.
Не очаквах извинение от нея.
Вече не исках животът ми да чака нещо, което друг човек може никога да не даде.
Черната каишка
Каишката остана в кутията няколко седмици.
Намерих я, докато разчиствах шкафа в коридора.
Маргарита я беше забравила.
Държах я и се чудех защо още стои в дома ми.
Можех да я изхвърля.
Това щеше да бъде напълно достатъчно.
Вместо това я сложих при няколко одеяла и други вещи, които събирах за местна доброволческа група, грижеща се за изоставени животни.
Когато ги предадох, никой не знаеше историята ѝ.
За тях беше просто каишка.
Предмет, който може да бъде използван по предназначение.
Това ми хареса.
Не всяко нещо трябваше завинаги да носи смисъла, който някой злобно му е дал.
Няколко месеца по-късно започнах да помагам там от време на време.
Не за да поправям себе си чрез чужда нужда.
Просто имах свободни съботни сутрини.
И ми беше добре да ги прекарвам навън.
Трийсет и едно
Следващия си рожден ден отпразнувах в двора.
Поканих малко хора.
Толкова, за колкото имаше удобни столове.
Сготвих това, което обичах.
Салатата беше нарязана както ми беше дошло.
Месото леко се препече по краищата.
Тортата беше от кварталната сладкарница.
Никой не я намери за срамно евтина.
Облякох същата тъмносиня блуза.
Не като послание.
Просто още ми стоеше добре.
Когато излязох при гостите, майка ми ме погледна и се усмихна.
Не каза, че приличам на по-млада.
Не ми обеща, че ще намеря по-добър мъж.
Каза:
— Изглеждаш спокойна.
Замислих се.
Не бях спокойна през цялото време.
Имах сметки.
Срокове.
Съмнения.
Имаше дни, в които ми липсваше да се прибера при някого.
Но тази вечер не очаквах обида.
Не се чудех чия реакция трябва да предотвратя.
Не следях лицата около масата, за да разбера дали имам право да се радвам.
— Така се и чувствам — отговорих.
Финалът
По-късно, когато всички си тръгнаха, останах за малко на верандата.
От пристройката се виждаше табелката на студиото.
Лампата над вратата осветяваше името ми.
Спомних си Маргарита с вдигнатата каишка.
„За да не забравяш мястото си в тази къща.“
Дълго бях мислила за тези думи с гняв.
После с тъга.
Сега за първи път ги чух, без да усетя стягане в гърдите.
Мястото ми никога не беше било под чужда ръка.
Не беше и в това да стоя сама на върха на стълбите и да доказвам, че нямам нужда от никого.
Имаше място за мен на масата с хората, които ме обичат.
Пред бюрото, на което работя.
На дивана в ден, когато нямам сили.
В разговор, в който мога да кажа „не“, без това да се превърне в повод за наказание.
Станах и започнах да прибирам чашите.
Една оставих за сутринта.
Изгасих лампите в двора и заключих входната врата.
Ключът остана отвътре.
Не като символ на победа над някого.
Просто там му беше мястото.
А на мен най-после не ми се налагаше да питам къде е моето.
