Бяхме у тях за рождения ден на майка ѝ.
Шейсет години.
Дванайсет души около разтеглената маса в хола, нова покривка, тежки чаши и сервиз, който се вадеше само когато трябваше да се направи впечатление.
Тортата чакаше в кухнята.
Аз я бях поръчал.
Бях взел и подаръка, защото Виктория каза, че тази седмица няма да успее.
Когато пристигнахме, тъща ми целуна дъщеря си, огледа мен и попита:
— Това ли ти е най-хубавата риза?
Беше ми най-широката.
Не отговорих.
Подадох ѝ цветята.
Казвам се Димитър.
На трийсет и осем съм.
Преди година и половина тежах осемдесет и четири килограма. Ходех пеша до работа, през почивните дни карах колело и имах навика да изкачвам стълбите по две.
Сега се замислях къде има асансьор.
Ризите ми опъваха на корема.
Сутрин понякога стоях пред гардероба по-дълго, отколкото ми се искаше да призная.
Виктория знаеше кога започна промяната.
Знаеше и защо.
Беше до мен в началото.
После постепенно започна да се държи така, сякаш най-добрият начин да минем през случващото се е никой друг да не разбира за него.
— Нека засега си остане между нас — беше казала. — Не мога да понеса въпросите на майка ми.
Съгласих се.
Тогава още мислех, че пазим обща тайна.
Не че аз ще трябва да понасям всичко, което мълчанието ни позволява на другите.
Забележките започнаха преди няколко месеца.
Първо бяха уж шеги.
— Митко май живее добре.
После съвети, които не бях искал.
— Вечер само кисело мляко. Малко воля трябва.
На една семейна снимка тъща ми ме премести отстрани.
— Ти застани зад Виктория. Така е по-добре.
Погледнах жена си.
Тя оправи косата си и се усмихна към телефона.
След това в колата ѝ казах, че ми е неприятно.
— Знаеш я каква е — отвърна. — Не я приемай толкова навътре.
Оттогава все по-често чувах това изречение.
На рождения ден бях решил да не развалям вечерта.
Помогнах на баща ѝ да преместим масата.
Отворих виното.
Изтичах до магазина за лед.
Когато седнах, тъща ми ме попита дали не съм се задъхал.
— От две торбички, Митко?
Виктория беше до мен.
Докоснах коляното ѝ под масата.
Тя леко отмести крака си.
Не знам дали го направи нарочно.
Знам само как го почувствах.
После дойде ред на хляба.
На издърпания панер.
На думите, че собствената ми жена се срамува от мен.
Изчаках няколко секунди.
Исках да ѝ дам време.
На Виктория.
Не на майка ѝ.
Достатъчно беше да каже: „Мамо, спри.“
Не беше нужно да разказва нищо.
Не беше нужно да нарушава тайната ни.
Трябваше само да покаже, че не е съгласна да седя до нея и да бъда унижаван.
Тя остави ножа си.
Избърса устни със салфетката.
После каза:
— Мите, дай да не започваме.
Обърнах се към нея.
— Аз ли започнах?
Тъща ми се засмя кратко.
— Ето, вече и обидчив стана. Ние за негово добро говорим.
Оставих вилицата.
Погледнах жена си.
— Ти ли ще ѝ кажеш защо напълнях, или аз?
Тя застина.
Брат ѝ спря да върти чашата.
— Митко — прошепна Виктория.
Не я прекъснах.
Изчаках.
Тя погледна майка си, после мен.
— Не тук.
— А къде?
— Моля те.
Тъща ми се облегна назад.
— Какво толкова има за казване? Все едно ние сме му виновни, че…
— Достатъчно — каза Виктория.
Майка ѝ млъкна.
Най-после.
Само че жена ми не гледаше нея.
Гледаше телефона, който бях извадил и поставил на масата.
Знаеше какво има в него.
Намерих снимката.
Не я обърнах веднага към останалите.
Показах я първо на Виктория.
Тя притисна салфетката между дланите си.
— Обеща ми — каза толкова тихо, че почти никой не я чу.
Погледнах лицето ѝ.
— А ти на мен?
В хола вече не се чуваше дори тракане на прибори.
Тъща ми се наведе напред.
— Каква е тая снимка?
Задържах очите си върху жена ми още миг.
После обърнах екрана към масата.
