Последни

Тъща ми заяви пред цялата маса: „ОСТАВИ ХЛЯБА! Толкова си напълнял, че дъщеря ми се срамува да излиза с теб.“ Оставих вилицата и погледнах жена си: „Ти ли ще ѝ кажеш защо напълнях, или аз?“

Бяхме у тях за рождения ден на майка ѝ.

Шейсет години.

Дванайсет души около разтеглената маса в хола, нова покривка, тежки чаши и сервиз, който се вадеше само когато трябваше да се направи впечатление.

Тортата чакаше в кухнята.

Аз я бях поръчал.

Бях взел и подаръка, защото Виктория каза, че тази седмица няма да успее.

Когато пристигнахме, тъща ми целуна дъщеря си, огледа мен и попита:

— Това ли ти е най-хубавата риза?

Беше ми най-широката.

Не отговорих.

Подадох ѝ цветята.


Казвам се Димитър.

На трийсет и осем съм.

Преди година и половина тежах осемдесет и четири килограма. Ходех пеша до работа, през почивните дни карах колело и имах навика да изкачвам стълбите по две.

Сега се замислях къде има асансьор.

Ризите ми опъваха на корема.

Сутрин понякога стоях пред гардероба по-дълго, отколкото ми се искаше да призная.

Виктория знаеше кога започна промяната.

Знаеше и защо.

Беше до мен в началото.

После постепенно започна да се държи така, сякаш най-добрият начин да минем през случващото се е никой друг да не разбира за него.

— Нека засега си остане между нас — беше казала. — Не мога да понеса въпросите на майка ми.

Съгласих се.

Тогава още мислех, че пазим обща тайна.

Не че аз ще трябва да понасям всичко, което мълчанието ни позволява на другите.


Забележките започнаха преди няколко месеца.

Първо бяха уж шеги.

— Митко май живее добре.

После съвети, които не бях искал.

— Вечер само кисело мляко. Малко воля трябва.

На една семейна снимка тъща ми ме премести отстрани.

— Ти застани зад Виктория. Така е по-добре.

Погледнах жена си.

Тя оправи косата си и се усмихна към телефона.

След това в колата ѝ казах, че ми е неприятно.

— Знаеш я каква е — отвърна. — Не я приемай толкова навътре.

Оттогава все по-често чувах това изречение.


На рождения ден бях решил да не развалям вечерта.

Помогнах на баща ѝ да преместим масата.

Отворих виното.

Изтичах до магазина за лед.

Когато седнах, тъща ми ме попита дали не съм се задъхал.

— От две торбички, Митко?

Виктория беше до мен.

Докоснах коляното ѝ под масата.

Тя леко отмести крака си.

Не знам дали го направи нарочно.

Знам само как го почувствах.


После дойде ред на хляба.

На издърпания панер.

На думите, че собствената ми жена се срамува от мен.

Изчаках няколко секунди.

Исках да ѝ дам време.

На Виктория.

Не на майка ѝ.

Достатъчно беше да каже: „Мамо, спри.“

Не беше нужно да разказва нищо.

Не беше нужно да нарушава тайната ни.

Трябваше само да покаже, че не е съгласна да седя до нея и да бъда унижаван.

Тя остави ножа си.

Избърса устни със салфетката.

После каза:

— Мите, дай да не започваме.

Обърнах се към нея.

— Аз ли започнах?

Тъща ми се засмя кратко.

— Ето, вече и обидчив стана. Ние за негово добро говорим.


Оставих вилицата.

Погледнах жена си.

— Ти ли ще ѝ кажеш защо напълнях, или аз?

Тя застина.

Брат ѝ спря да върти чашата.

— Митко — прошепна Виктория.

Не я прекъснах.

Изчаках.

Тя погледна майка си, после мен.

— Не тук.

— А къде?

— Моля те.

Тъща ми се облегна назад.

— Какво толкова има за казване? Все едно ние сме му виновни, че…

— Достатъчно — каза Виктория.

Майка ѝ млъкна.

Най-после.

Само че жена ми не гледаше нея.

Гледаше телефона, който бях извадил и поставил на масата.

Знаеше какво има в него.


Намерих снимката.

Не я обърнах веднага към останалите.

Показах я първо на Виктория.

Тя притисна салфетката между дланите си.

— Обеща ми — каза толкова тихо, че почти никой не я чу.

Погледнах лицето ѝ.

— А ти на мен?

В хола вече не се чуваше дори тракане на прибори.

Тъща ми се наведе напред.

— Каква е тая снимка?

Задържах очите си върху жена ми още миг.

После обърнах екрана към масата.

На снимката лежах в болнично легло.

Бях с тениска, която преди носех само вкъщи, защото яката ѝ беше разтеглена. На лявата ми ръка имаше абокат. До възглавницата — пластмасова чаша с вода и очилата ми.

Виктория седеше до мен.

Държеше ме за ръката и се усмихваше към камерата.

Беше помолила една сестра да ни снима.

Помнех думите ѝ:

„Като мине всичко, ще гледаме тази снимка и ще си казваме колко сме били уплашени.“

Не я бях отварял от месеци.

Сега стоеше между платото с месото и недокоснатата ми чиния.


Братът на жена ми пръв се наведе.

Усмивката му изчезна.

Тъстът ми остави чашата си.

— Това кога е било?

Виктория посегна към телефона.

Преместих го към себе си.

— Преди единайсет месеца.

Тъща ми ме погледна, после снимката.

— Защо си в болница?

Почти се засмях.

Не защото имаше нещо смешно.

Цяла вечер ме бяха оглеждали, обсъждали, съветвали как да ям и как да се движа.

Никой не беше попитал как съм.

Сега вече имаше въпрос.

— Защото бях болен, Красимира.

Тя се изправи в стола.

— От какво?

Виктория ме хвана за ръката под масата.

Не както преди, в болничната стая.

Стискаше ме, за да спра.

Освободих пръстите си.


Преди година и половина започнах да се изморявам по начин, който не познавах.

Първо реших, че е от работа.

После се появиха други неща, които вече не можех да отдавам на недоспиване.

Следваха прегледи.

Изследвания.

Чакане пред кабинети, в които часовете никога не вървяха по график.

Накрая получих диагноза — тежко автоимунно заболяване.

Няма да изреждам лекарствата.

Нито ще разказвам всяко изследване, все едно трябва да представя достатъчно доказателства, за да заслужа човешко отношение.

Но лечението беше продължително.

Имаше болнични престои, имаше седмици вкъщи, в които обикновените движения изискваха планиране.

Тялото ми се промени.

Качих килограми.

Изгубих силата, с която бях свикнал.

И докато се опитвах да приема всичко това, започнах да слушам, че ми липсва воля.


Разказах им го кратко.

Без да вдигам телефона отново.

Не исках да превръщам всяка снимка от онези месеци в оправдание за собственото си съществуване.

Красимира седеше неподвижно.

После се обърна към дъщеря си.

— Ти каза, че е в командировка.

Виктория сведе глава.

Една от лелите ѝ прошепна:

— Вики?

Тъстът ми гледаше жена ми.

— Когато го нямаше за Великден?

Аз бях в болницата.

Виктория беше дошла при тях.

Каза ми, че ще мине за час, колкото да не се обидят.

Върна се вечерта с кутия козунак.

— Казах ти, че ще има въпроси — промълви тя към мен.

Това беше отговорът ѝ.

Не „съжалявам“.

Не „трябваше да ви кажа“.

Че щяло да има въпроси.


— Ние се притеснихме за нея — обади се брат ѝ. — Тя каза, че…

Спря.

Погледнах го.

— Какво е казала?

Той се размърда.

— Няма значение.

— Има.

Виктория вдигна лице.

— Не сме дошли за това. Майка ми има рожден ден.

Красимира я прекъсна:

— Какво си казала, Виктория?

Брат ѝ, Сашо, остави чашата.

— Че Митко се е отпуснал. Че не иска да излиза. Че ти е трудно сама да държиш всичко.

Погледнах жена си.

Тя плачеше.

Но за първи път от много време не посегнах веднага да я успокоявам.

Оставих я да отговори.

Тя не отговори.

Тъстът ми потърка челото си.

— И че е спрял да се грижи за себе си — добави тихо.


Не бях знаел това.

Чувах подигравките и мислех, че идват само от майка ѝ.

От жената, за която всичко можеше да се оправи с дисциплина, хубава прическа и достатъчно желание да изглеждаш добре.

Не знаех, че собствената ми жена е подготвила обяснението.

Че е дала на семейството си история, в която тя е изтощената, а аз — мъжът, който се е отказал.

Погледнах я.

— Затова ли никой не попита как съм?

— Не съм искала да звучи така.

— А как си искала?

Тя избърса бузите си.

— Беше ми трудно.

Кимнах.

— Знам.

Това я накара да ме погледне.

— Знам, че ти беше трудно. Аз бях там.

Оставих телефона с екрана надолу.

— Само че ти си разказвала за мен така, сякаш мен ме е нямало.


Красимира побърза да се хване за обяснение, в което още можеше да запази мястото си.

— Ние откъде да знаем? Ти също си мълчал.

Обърнах се към нея.

— Да. Мълчах.

Тя разпери ръце.

— Ето.

— Но дори да не бях болен, пак нямаше право да ми говориш така.

Тя прибра ръцете си.

Чуваше се само хладилникът от кухнята.

— Не е нужно човек да покаже болнична снимка, за да не му дърпаш хляба пред хората.

Тъща ми отвори уста.

После я затвори.

Тъстът ми се обърна към нея.

— Права е.

Погледна ме и се поправи:

— Прав си. Извинявай.

Беше толкова простичко казано, че за миг не знаех как да реагирам.

Красимира го изгледа.

Той не отмести очи.

За първи път, откакто бях в това семейство.


Станах.

Виктория също се изправи.

— Мите, моля те, не си тръгвай така.

Взех телефона.

Проверих дали ключовете са в джоба ми.

Нямах сили за сцена на вратата.

— Аз исках само да вечерям спокойно.

— Ще поговорим.

— Говорих с теб.

Тя гледаше към останалите.

И тогава разбрах кое ме беше наранило най-много.

Не че не знаеше как да ме защити.

Знаеше.

Бях я виждал да спори за погрешна сметка в ресторант, за закъсняла доставка, за неподходящ подарък.

Просто този път беше избрала да не го направи.

Беше по-лесно аз да преглътна.

Нали бях свикнал.

Взех якето си от закачалката.

Тъстът ми стана.

— Ще те изпратя.

Не му отказах.


На стълбището той спря до мен.

Казваше се Ангел.

Пенсиониран техник, който на семейните събирания обикновено седеше тихо и ставаше, когато трябваше да донесе още столове.

— Аз също се смях няколко пъти — каза.

Погледнах го.

— Знам.

Той кимна.

— Нямам оправдание.

Беше странно колко различно звучеше това от всички обяснения, които бях слушал напоследък.

— Не искам да те задържам — продължи. — Само… има ли кой да бъде с теб тази вечер?

Помислих.

— Ще се обадя на приятел.

— Добре.

После ми подаде плик.

Беше с остатъка от парите за тортата. Бях дал повече и той беше ходил да я вземе.

Толкова обикновено действие.

Никакъв опит да оправи всичко.

Прибрах плика.

— Благодаря.


Не се прибрах веднага.

Обадих се на Емил.

Познавахме се от университета.

Той знаеше за заболяването, защото ме беше закарал до болницата един път, когато Виктория имаше „неотложен ангажимент“.

Каза ми адреса си така, сякаш не бях ходил у тях сто пъти.

— Ела. Имам супа.

Отидох.

Не ме посрещна с въпроси.

Сложи чиния, хляб и лъжица.

Погледнах панера.

Той проследи погледа ми.

— Какво?

Разказах му.

Емил замълча.

После придърпа панера към мен.

— Тук никой няма да ти брои залците.

Не успях да кажа нищо.

Седях пред супата и плачех толкова тихо, че той първо не разбра.

Когато разбра, не започна да ме потупва.

Остави ме.

След малко сложи салфетките по-близо.


Виктория ми звъня цяла вечер.

Първо не вдигах.

После ѝ написах, че съм добре и няма да се прибера, докато не се успокоя.

Отговорът дойде веднага:

„Можеше поне да не го правиш пред всички.“

Прочетох го няколко пъти.

Емил седеше срещу мен и миеше една ябълка.

— Какво пише?

Подадох му телефона.

Той го погледна и ми го върна.

— Не отговаряй сега.

Послушах го.

Малко по-късно дойде друго съобщение:

„Мама е съсипана.“

След това:

„Всички ме гледат така, сякаш съм чудовище.“

Оставих телефона в другата стая.

За първи път не се почувствах длъжен да успокоя всеки, разстроен от това, че съм престанал да мълча.

Спах на дивана на Емил.

Не добре.

Но по-добре, отколкото бях очаквал.


Прибрах се на следващата сутрин.

Виктория беше в кухнята.

Пред нея имаше две чаши кафе.

Не бяхме правили това отдавна — да седнем един срещу друг, без телевизор и без телефони.

Седнах.

Тя започна веднага:

— Знам, че сгреших.

Изчаках.

— Трябваше да кажа на майка ми да спре.

— Да.

Тя ме погледна с очакване.

Сякаш след признанието трябваше да дойде моето „няма нищо“.

Не го казах.

— Но не беше нужно да показваш снимката — добави.

Облегнах се назад.

— Значи още сме там.

— Не. Опитвам се да ти обясня.

— Тогава ми обясни защо си им казвала, че съм се отпуснал.

Виктория загледа чашата.

Дълго не отговори.

После каза:

— Защото не знаех как да говоря за всичко останало.


Не беше лесен разговор.

Не беше и кратък.

Виктория говореше за страха си.

За това как всяко обаждане от мен я карало да очаква лоша новина.

За нощите, в които се преструвала, че спи, защото не знаела какво да каже.

За майка си, която щяла да звъни непрекъснато, да се намесва, да настоява, че трябва да сменим лекаря, болницата, лечението, всичко.

Тази част я разбирах.

Бях я разбирал още в началото.

Затова се бях съгласил да не казваме.

Но после бях видял как тайната ни се превръща в удобно прикритие.

— Можеше да кажеш, че не искаш да обсъждаш личния ни живот — отвърнах.

Тя кимна.

— Можеше да поискаш помощ от мен. Или от друг човек. Можеше да ми кажеш, че не издържаш.

— Не исках да те товаря.

— А вместо това ме остави да нося и твоята версия за мен.

Тя заплака.

Този път не се защити веднага.


Извадих бележника, в който записвах прегледите си.

Не за да я притискам.

Защото вече бях започнал да се съмнявам в собствената си памет.

Отворих на една дата.

— Тук те помолих да дойдеш с мен.

Тя кимна.

— Каза, че майка ти има нужда от теб.

Още едно кимване.

— Тук се прибрах с такси. Ти беше на почивка с Яна.

Виктория покри лицето си.

— Имах нужда да изляза.

— Знам. Не те обвинявам, че си имала нужда от въздух.

Спрях.

Това беше важно да бъде казано точно.

— Обвинявам те, че не ме попита кой ще бъде с мен. Че когато ти казах, че ме е страх, ми отговори да не мисля само за себе си.

Тя заплака по-силно.

Аз затворих бележника.

Вече не ми се говореше за килограми.

Никога не беше ставало дума само за тях.


Първите месеци тя наистина беше до мен.

Това също беше истина.

Носеше ми чисти дрехи.

Чакаше ме пред кабинетите.

Проверяваше дали имаме всичко вкъщи.

После грижата започна да я дразни.

Първо въздишаше.

После забравяше.

Накрая аз спрях да я моля.

Не защото нямах нужда.

Защото всяка молба ме караше да се чувствам като човек, който отново разваля деня ѝ.

Започнах да организирам всичко сам.

Обаждах се на Емил.

Поръчвах храна.

Записвах си въпросите за лекаря, за да не забравя нещо, когато съм сам.

А вечер Виктория се прибираше и ме питаше защо съм толкова мълчалив.

Не беше жестока всяка минута.

Тъкмо това ме беше задържало толкова дълго.

Между лошите дни имаше нормални.

И аз все чаках те да станат отново нашият живот.


Красимира дойде три дни по-късно.

Носеше тенджера.

Виктория ме беше предупредила.

Казах, че мога да разговарям с нея, но не искам изненади и семейни събрания.

Тъща ми влезе по-тихо от обикновено.

Остави тенджерата.

— Пилешка супа.

— Благодаря.

Тя стоеше до плота.

— Аз не знаех.

Кимнах.

— Вече знаеш.

— Ако знаех, нямаше да…

Погледнах я.

Тя спря.

Беше чула същото и на рождения си ден.

Че незнанието не е разрешение.

Седна.

— Говорих грозно — каза най-после.

Не „прекалих малко“.

Не „ти ме разбра погрешно“.

Говорих грозно.

— Да — отвърнах.

Тя стисна чантата си.

— Извинявай.

Не почувствах облекчение.

Само умора.

Но приех, че е започнала от правилното място.


— Искам да кажа нещо — продължи Красимира. — Аз така съм свикнала. Като видя, че човек не се грижи…

— Красимира.

Тя млъкна.

— Няма да превръщаме извинението в ново обяснение защо си имала право.

Лицето ѝ се напрегна.

Познах обидата.

Беше свикнала да ѝ позволяват последната дума, за да не се разстройва.

Аз вече нямах сили за това.

Тя погледна Виктория.

Жена ми седеше до прозореца.

Този път не се намеси.

Красимира се обърна отново към мен.

— Добре.

Стана.

Преди да излезе, каза:

— Супата не е… Няма нужда да я ядеш, ако…

Не довърши.

— Благодаря за супата — повторих.

Тя си тръгна.

Не се прегърнахме.

Понякога едно извинение трябва да остане само начало, без да бъде наградено веднага с близост.


Сашо ми се обади същата вечер.

— Бях идиот — каза вместо поздрав.

Почти се усмихнах.

— Беше.

— Знам.

После ми разказа как след рождения ден всички започнали да обясняват кой какво бил чул и защо бил разбрал погрешно.

— Не исках пак да се крия зад това — каза. — Аз се смях. Можех и да не се смея.

Извини се.

После попита може ли някой път да мине да ми помогне с нещо.

Казах му, че засега не искам посещения.

Прие го.

Това ми направи впечатление.

Не настоя да му позволя да се почувства по-добре.

Не каза, че съм обидчив.

Просто отвърна:

— Добре. Като искаш, звънни.

Не му се обадих веднага.

Но запомних начина, по който остави решението на мен.


С Виктория опитахме да говорим с помощ.

Не защото бях сигурен, че бракът ни може да бъде спасен.

Защото не исках да го прекратя само в гнева от една вечер.

Още в първите разговори тя каза нещо, което остана в мен.

— Липсва ми човекът отпреди.

Разбирах я.

И на мен ми липсваше.

Мъжът, който тръгваше без да планира.

Който не се уморяваше толкова.

Който не носеше списък с въпроси в джоба си.

Но аз не бях умрял.

Седях до нея.

И имах нужда да бъде видян човекът, който съм сега.

Когато го казах, Виктория заплака.

Не се разсърди.

Не ме обвини.

За първи път изглеждаше, че разбира.

Само че разбирането ѝ беше дошло след много месеци, в които аз бях живял сам до нея.


Не решихме всичко в един разговор.

Имаше седмици, в които тя се стараеше.

Идваше с мен.

Питаше.

Не говореше за диети.

Понякога почти се отпусках.

После идваше някаква малка случка.

Телефонът ѝ звънеше и тя излизаше в другата стая, за да обяснява на майка си, че „сега трябва много да внимава“.

Или въздъхваше, когато не можех да направя нещо, което бяхме планирали.

Нищо огромно.

Само достатъчно, за да разбера, че тя още се опитва да издържи период.

А аз не можех да обещая кога ще стана отново удобният човек отпреди.

Нито дали изобщо ще бъда същият.

Не исках животът ни да се крепи на очакването да се поправя.

И тя не заслужаваше да остава от вина.

Това беше най-трудното, което трябваше да призная.

Че понякога двама души могат да разберат какво се е случило и пак да не успеят да останат заедно.


Разделихме се няколко месеца след рождения ден.

Без втора сцена пред роднините.

Уредихме практичните неща с помощта на хора, които можеха да ни предпазят от решения, взети само от болка.

Виктория се върна временно при родителите си.

Това се оказа по-трудно за нея, отколкото беше очаквала.

Майка ѝ започнала да я пита кога ще си намери квартира.

Защо излиза толкова късно.

Защо харчи за определени неща.

Защо пак изглежда уморена.

Не се зарадвах, когато го чух.

Но си помислих колко лесно човек приема чуждия контрол за загриженост, докато не остане сам под него.

Виктория вече нямаше съпруг, зад когото да се скрие от майка си.

Трябваше да намери собствен начин да ѝ казва „не“.

Надявах се да го направи.

Отдалеч.

Без аз отново да плащам за това с мълчание.


Красимира изгуби нещо, което дотогава смяташе за даденост.

На следващото семейно събиране направила забележка на племенницата си за роклята.

Сашо я прекъснал.

— Мамо, стига с телата на хората.

Ангел го подкрепил.

Разказа ми го той, когато се чухме.

Не звучеше горд, че най-после е казал нещо.

По-скоро засрамен, че е чакал толкова.

— Все си мислех, че ако мълча, няма да става скандал — каза.

— Ставал е — отвърнах. — Само че вътре в човека, на когото говори.

Той дълго мълча.

После каза:

— Знам.

Продължихме да се чуваме понякога.

Не беше длъжен да избира между мен и дъщеря си.

И аз не го карах.

Но оценявах, че вече не се преструва, че на масата нищо не е имало.


Най-трудно ми беше след раздялата, когато домът утихна.

Хората обичат да разказват подобни истории така, сякаш човек затваря вратата след неподходящия партньор и веднага започва да диша свободно.

Аз понякога дишах свободно.

Друг път стоях пред шкафа и не знаех защо съм го отворил.

Липсваше ми Виктория от началото.

Начинът, по който се смееше, когато аз забравя някоя дума.

Как затопляше краката си под моите.

Обикновените ни неделни сутрини.

Можех да тъгувам за това и пак да знам, че раздялата е правилна.

Не беше нужно да обявя всичко помежду ни за лъжа, за да имам право да си тръгна.

Емил ми го напомняше.

— Липсва ти — казваше. — Това не е покана да се връщаш.

Дразнеше ме колко често беше прав.


Продължих лечението си.

Имах по-добри и по-трудни периоди.

Килограмите не изчезнаха, след като прекратих брака.

Не се събудих един ден слаб, здрав и готов да покажа на всички какво са изпуснали.

Нямаше такава снимка.

Имаше нови дрехи, които ми ставаха.

Имаше разходки, съобразени с това как се чувствам.

Имаше дни, в които можех повече, и дни, в които не се обвинявах, че мога по-малко.

Спрях да пазя в гардероба ризи, които всяка сутрин ми съобщаваха, че не съм достатъчно добър.

Купих си две нови.

Едната — синя.

Продавачката ме попита дали ми е удобна.

Първият ми порив беше да кажа, че изглеждам много едър в нея.

После вдигнах ръце, завъртях рамене и отвърнах:

— Да. Удобна е.

Купих я.

Това беше малка покупка.

За мен не беше малък ден.


Виктория ми писа след време.

Не ме молеше да се върна.

Писмото беше дълго и за първи път в него нямаше обяснение какво съм можел да направя различно.

Пишеше, че се е страхувала.

Че се е срамувала не от диагнозата, а от това колко безпомощна се чувства.

И че вместо да го признае, е направила мен виновен за промяната в живота ни.

На един ред спря дъхът ми за миг от мъка — не от изненада, а защото най-после беше назовала онова, което аз толкова време не можех.

„Оставих те да се защитаваш от майка ми, защото ми беше по-лесно тя да е недоволна от теб, отколкото от мен.“

Прочетох го няколко пъти.

Отговорих ѝ след два дни.

Благодарих за честността.

Казах, че се надявам да се научи да живее без чуждото одобрение.

Не ѝ обещах приятелство.

Не предложих нов опит.

Някои признания са важни, дори когато идват след края.


На следващия ми рожден ден бяхме шестима.

Емил и жена му.

Една моя колежка с мъжа си.

И аз, който бях купил храна за поне двайсет души, защото още не умеех да преценявам.

Седяхме в малката ми кухня.

Нямаше сервиз за специални случаи.

Една от чашите беше от различен комплект.

По едно време Емил посегна към панера и ме погледна.

Не каза нищо.

И аз не казах.

Подадох му го.

Разговорът продължи.

Някой разказваше за провалена екскурзия, друг се смееше толкова силно, че трябваше да остави чашата си.

Никой не ме наблюдаваше какво ям.

Никой не говореше за тялото ми така, сякаш е общ семеен проблем.

По-късно, когато всички си тръгнаха, започнах да прибирам масата.

Стигнах до панера.

Вътре беше останало едно парче.

Оставих го за закуска.

После изгасих лампата и отидох да спя.

Не бях станал отново човекът отпреди.

Но вече не живеех сред хора, които ме караха да се извинявам за човека, който съм.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *