„Заплати ти, после ще ти преведа.“ – това беше репликата, с която Мартин плащаше ВСЕКИ наш общ разход. Докато в един скъп ресторант не му поднесох сметката така, че чак виното му засяде в гърлото.
Вечерта, в която „забравеният портфейл“ най‑сетне си плати Сервитьорът остави черна кожена папка на ръба на масата. Вътре – сметка за около 450 лева. Стриди, карпачо, лобстер, бутилка хубаво вино. Мартин довършваше чашата си, облегнат назад, и ме гледаше с онзи поглед „е, нали сме се разбрали“. Само че този път, за разлика от всички…
