На 43 съм, с леко шкембенце и разведено минало. Реших да дам шанс на съдбата – излязох на среща с 40‑годишна девственица. След 15‑тата минута вече не знаех дали да бягам… или да ѝ благодаря.“
Запознахме се във Фейсбук група „Сериозни запознанства 35+“. Тя беше написала: „Жена, 40, не пуша, не пия, девствена съм, търся мъж за истинска връзка. Искам да съм първа и последна в живота му.“
Първо си помислих, че е трол. После видях снимките – котка, саксии, рецепти за леща, нито един филтър „принцеса“. Реших да ѝ пиша, най-малкото за да видя дали такива хора съществуват извън вицовете.
Казваше се Силвия. Още в трето съобщение ми написа: „Да знаеш, наистина съм девствена. На 40. По избор.“ Аз достойно отговорих: „На 43 съм и не съм девствен по избор. Просто така се получи.“
Уговорихме среща в малко кафе. Тя дойде с огромна чанта и тефтер. Поръча си чай от лайка („кафето вдига вибрациите“), извади тефтера и започна да ми чете „условията за мъжа, с който ще спя“. Наистина.
Точка 1: да не яде шкембе след 22:00.
Точка 2: да не псува майка си.
Точка 3: да не ѝ бърка в телефона.
Към точка 5 аз вече се питах: „Аз на среща ли съм или на интервю за работа в NASA?“
И точно когато си мислех да избягам през тоалетната, тя каза нещо, което обърна цялата среща.
…Седяхме вече час и половина. Списъкът с условия беше прибран, тефтерът – затворен, а Силвия изглеждаше по‑малко „статут във Фейсбук“ и повече реален човек.
— Знаеш ли от какво ме е най-много страх? — попита тя накрая.
— Че ще ти изям краставиците от салатата? — опитах се да се пошегувам.
— Че на 40 ще отворя вратата, която съм пазила цял живот… и зад нея ще има просто нормален коридор. Без фойерверки, без оркестър.
Замълчах.
— А теб от какво те е страх? — върна ми въпроса.
— Че на 43 ще вляза в поредната стая и пак ще се окаже, че търсят хазяин, а не партньор — казах. — Някой, който да плаща сметките и да оправя сифона.
Погледнахме се и едновременно се засмяхме.
— Значи и двамата сме девствени — каза тя. — Аз в леглото, ти в нормалните отношения.
Когато се разделяхме, нямаше нито целувки, нито „ела да видиш колекцията ми от кактуси“.
Тя каза:
— Благодаря ти, че не ме гледаш като музейна експонатка.
Аз:
— Благодаря ти, че не ме гледаш като банкомат.
Не станахме двойка. Писахме си още няколко пъти и животът продължи.
Но от тази среща научих нещо, което не пише по мъжките форуми:
40‑годишната девственица не е извънземно. Тя е просто човек, който е пазил прекалено дълго едно „първо място“ и сега повече го е страх от нормалното, отколкото от голямата любов.
А аз открих, че понякога най-добрата „мъжка победа“ не е да си първият в леглото, а да си първият, който не взима бягството за единствен вариант.
