– Ася – каза Генадий на жена си, като се прибра вечерта – днес нещо не можах да платя с картата. Може би нещо се е случило в банката?…
– Всичко е наред, просто блокирах картата ти – спокойно отговори Ася, продължавайки да се занимава с вечерята.
– Блокирала си я? Защо? – учуди се мъжът.
– Не защо, а поради каква причина! Защото ти вече четири месеца не работиш, а не можеш да си откажеш удоволствието да поседиш с приятели в бара – отговори жената.
– Но нали знаеш, че си търся работа – обиди се мъжът. – Не съм виновен, че при нас имаше съкращения и ме уволниха.
– Да започнем оттам, че никакви съкращения и реорганизации във вашата фирма не е имало. Напусна сам. Искам да попитам: защо? – попита Ася.
– Гриша ли се издаде? Да, напуснах, защото не искам да работя там, където не ме ценят и уважават.
– Освободи се мястото на началник отдел. Аз работих там най-дълго и разчитах на него. А назначиха Сашко, който дойде във фирмата преди две години.
– И ти се обиди. Длъжността не се дава за прослужени години, а за качество на работата. Ти, Гена, никога не си се отличавал с особена хъс за работа. За всяка хрема взимаше болничен.
– Разбира се, леля Люся винаги ще съжали родния си племенник, ще му изпише болничен. А Сашко през това време е работил и за себе си, и за теб. И сега ти седиш на моя врат, и още ходиш по барове.
– Е, какво, вече и с приятели ли не мога да се видя?
– Ето, като си намериш работа, донесеш вкъщи хубава заплата – тогава на драго сърце.
– Нямам никакви пари на картата. А утре трябва да ходя на интервю – каза Генадий.
– Вземи от масата картата за градски транспорт, специално ти я купих – отговори Ася.
– Но на майка ми трябва да преведа хиляда, взех от нея назаем, трябваше да се разплатя – напомни Гена на жена си.
– И да не си помисляш. На Дани утре трябва да му купим маратонки, а до заплата има още седмица. Ти си взимал назаем, ти ще връщаш.
– А откъде ще ги върна? – възмути се Генадий.
– Нали цял час ти обяснявам – намери си работа.
– А ти за маратонките вземи от спестовната сметка – предложи мъжът. – А като получиш заплата, ще ги върнеш там.
– За каква сметка говориш, Гена? Там вече нищо няма. Според теб с какво съм ти купувала месо тези четири месеца?
– А подаръците за всички роднини за Нова година? А кредитът за ремонта? Мислиш, че една моя заплата стига за всичко това?
– Е, трябваше по-икономично да харчиш парите. Нали знаеше, че не работя! – отново се възмути Генадий.
– Скъпи, а кой ме храни с „обещания“ цели четири месеца: „Всичко, Ася, следващата седмица със сигурност ще си намеря работа!“
– И какво сега? – попита мъжът.
– Ето сега ще пестя. Само че не от децата, а от теб. Нашите предци по принцип са постили почти по половин година. И ти ще издържиш! Така че имай предвид: ако намериш кюфтета в хладилника, да знаеш, че не са за теб, а за децата.
Генадий излъга жена си: утре не трябваше да ходи на никакво интервю. Той изобщо от два месеца не беше ходил на интервюта.
Не, той вечер се приготвяше, а сутрин, като си представеше, че трябва да пътува някъде, да чака пред кабинета, да отговаря на въпроси, настроението му веднага се разваляше. Гена си даваше дума, че утре или вдругиден – задължително ще отиде, и отново лягаше да спи.
А после спря и да разпраща автобиографии. Така, по навик, преглеждаше в интернет обяви за работа и наум ги коментираше.
Тук заплатата е малка, тук длъжността не е тази, а тук изобщо трябва да се пътува в командировки. И понякога вечер разказваше всичко това на жена си, преструвайки се, че е ходил на интервюта във всички тези фирми.
Ася му вярваше, но до определен момент, докато случайно на спирката не срещна Наталия – нейна съученичка, която живееше в съседната кооперация. Жените се разговориха и Ася спомена, че мъжът ѝ вчера е ходил на интервю във фирмата, където работи Наталия.
– Но при нас тази позиция е закрита от месец. И никакви интервюта отдавна не са провеждани – каза тя.
– Сигурна ли си? – попита Ася.
– Нали работя в отдел „Кадри“ – отговори Наталия.
– Сигурно нещо съм объркала. Гена сега си търси работа, почти всеки ден ходи на интервюта, та съм се загубила в информацията – каза Ася, а за себе си направи изводи.
След този разговор тя три поредни дни взимаше всички ключове от апартамента със себе си: и своите, и на мъжа си, и на децата. Още повече, че в училище имаше ваканция и момчетата с дядо си бяха отишли на село.
Гена не би могъл да излезе от апартамента, дори и да искаше, но всяка вечер той въодушевено разказваше на жена си за фирмите, в които уж бил през деня, и обясняваше защо няма смисъл да работи там.
Така че Ася отлично знаеше, че Генадий утре няма да отиде на никакво интервю, и му беше приготвила още една изненада.
Тя подаде молба в съда за определяне на издръжка. Като получи призовката, Генадий не можеше да повярва, че Ася е направила това.
– А какво те учудва? Влез в детската, погледни: това твоите деца ли са? Твои са. Следователно имаш задължение да ги издържаш. А ти не го правиш!
– Опитвам се да те убедя и с добро, и с лошо вече повече от четири месеца. Нямам никакви лостове за въздействие върху теб, освен добрата дума. Но тя не действа. Затова се обърнах към закона… Тъй като Генадий нямаше постоянен източник на доходи, издръжката беше определена в твърда сума, както и искаше Ася.
– Давам ти още един месец. Ако през това време не си намериш работа, ще предприема следващата стъпка. А за да имаш мотивация, сега ще си събереш вещите, които ще ти трябват за първо време, и ще отидеш по постоянен адрес.
– Разбирам, че родителите ти, особено майка ти, няма да се зарадват на идването ти. Но какво да се прави!
– Ася! – молеше Генадий – само не при мама! Тя ще ми изпие мозъка!
– Гена, голямата ми грешка беше, че не те изпратих при мама веднага. Тогава много бързо щеше да си намериш работа.
– А така, разбира се, ние рано сутрин всички се разотивахме: аз – на работа, децата – на училище, а ти спокойно си почиваше и никой не ти пилеше мозъка.
– Поспал, хапнал, а вечерта в бара с приятели се срещнал. Какъв живот, а? И аз не бих отказала! Но всичко, скъпи, лафата свърши.
– Раиса Павловна! Не трябва да ме упреквате – опитваше се Ася да се разбере със свекърва си. – „В скръб и в радост“ – това е за друго. Гена никаква скръб не е имал.
– Той напусна сам, при това при напускането се държа като обиден тийнейджър, на когото са му отнели играчката.
– А той, между другото, е на тридесет и четири години. И вече не е вашето малко синче, а мъж и баща. Когато Гена осъзнае това, ще може да се върне в семейството.
– А ти не се ли боиш, че той няма да иска да се върне? – попита свекървата.
– Няма да иска, значи няма да се върне. От тази ситуация има два изхода: Гена продължава да безделничи и тогава се развеждаме.
– Или пък той си намира нормална работа, връща се в семейството, а аз оттеглям изпълнителния лист. Както виждате, всичко зависи от него.
Ася беше права: Раиса Павловна не даваше на сина си нито минута спокойствие. Тя не работеше и когато Генадий преглеждаше обявите за работа, стоеше зад гърба му и сочеше с пръст онези обяви, които ѝ се струваха подходящи.
На интервюта Гена сега тичаше по пет-шест пъти седмично и до края на втората седмица намери работа дори с по-висока заплата, отколкото на предишното място.
Сега Гена ходеше само на работа, никакви срещи с приятели – мама строго контролираше това, едва ли не с хронометър измерваше пътя на сина си от дома до работата.
Ася не бързаше да връща мъжа си. Но когато след месец и половина той буквално я молеше да го спаси от контрола на майка му, тя се съгласи.
Гена се върна у дома. Разбира се, той тъжно си спомняше за онези четири месеца, които беше прекарал сякаш в хотел по системата „all inclusive“, но не искаше да рискува отново.
Така че, ако думите не помагат, действайте според закона и повелята на сърцето – и ще бъдете щастливи! Или няма да бъдете…
А вие какво мислите по този въпрос? Правилно ли постъпи жената? Пишете мненията си в коментарите. Харесвайте.
