Марина смяташе, че в живота не ѝ върви. Тя рядко го казваше на глас — и какво да говори, всичко и бездруго беше ясно. Като млада мечтаеше да се измъкне от селото в града, да се омъжи, да заживее щастливо, без да ѝ се налага да дърпа кравите за опашките. И общо взето, така и стана. Марина се стараеше: учеше, завърши училище, започна работа във фабрика — там даваха общежитие. Скоро се запозна с едно момче и се омъжи за него.
Доярката, като чу, че някакъв скитник е завлякъл неходещата ѝ дъщеря в банята, се втурна вътре… И след секунда настръхна от видяното!
Всичко вървеше добре. Родила се дъщеричката Маша и мъжът, изглежда, беше щастлив — поне Марина така мислеше. Събираха пари за жилище, за да го изплатят без дългове. Но когато Маша навърши седем, тя нещастно падна от колело. От онзи ден всичко тръгна накриво.
Лекарите отначало вдъхваха надежда: „Трябва да се лекува“. После лечението се проточи — година, втора, трета. Накрая казаха: „Може да се продължи, но ще трябват много пари“. Дотогава половината спестявания бяха изхарчени за болници, а един ден мъжът ѝ изчезна, вземайки втората половина. Остави само бележка: „Считайте ме за слабак, но искам да живея, а не да се мъча“. Понеже живееха в къщата на леля му, на Марина ѝ се наложи да събере багажа, да вземе Маша и да се върне в селото. За щастие, старата къщурка, в която беше израснала, още стоеше.
